— За какво мислите, детектив?
— Мисля си… Мисля си, че трябва да открия кой е пренесъл пистолета в Щатите. Жертвата ми е била журналистка и фоторепортерка. Отразявала е тази война. Четох един неин материал за Пътя на смъртта. Видях снимките й…
Не биваше да отхвърля възможността Анеке Йесперсен сама да е донесла в Лос Анджелис пистолета, с който е била убита. Изглеждаше малко вероятно, ала не можеше да пренебрегне факта, че е била там, на последното известно местонахождение на оръжието.
— Откога използват детектори за метал на летищата? — попита той.
— А, от много отдавна — отвърна Уинго. — Всичко започва с епидемията от похищения на самолети през седемдесетте. Но не и проверката на багажа със скенер. Тя датира от много по-късно, пък и не се прави последователно.
Хари поклати глава.
— Йесперсен е пътувала с малко багаж. Едва ли е чекирала раницата си.
Нещо не се връзваше. Струваше му се нелогично Анеке някак си да е задигнала пистолет на убит или пленен иракски войник и да го е пренесла тайно в родината си, а след това и в Съединените щати, само за да бъде убита с него.
— Не изглежда особено обещаващо — отбеляза Уинго. — Но ако съставите списък на жителите на квартала, в който е убита вашата жертва, може би ще успеете да откриете кой е служил в армията и е участвал в Първата война в Персийския залив. Ако в близост до местопрестъплението е живял някой, който току-що се е завърнал… Нали знаете, по онова време се говореше много за Синдрома на войната в Залива — комбинация от въздействието на химическите вещества и жегата. Много случаи на насилие в Щатите се приписваха на войната. Онзи войник във Форт Браг — това е пледирала неговата защита.
Бош кимна, но вече не я слушаше. Нещата изведнъж започнаха да си застават на мястото, образ и слово, спомени… проблясъци от онази нощ на уличката край Креншоу. Гвардейци, патрулиращи на улицата. Черно-бели снимки на войници по Пътя на смъртта… взривената казарма в Дахран и димящият корпус на бронетранспортьор… Фаровете на хъмвито, което бяха докарали в уличката…
Той се наведе напред, опря лакти върху коленете си и прокара пръсти през косата си.
— Добре ли сте, детектив Бош? — попита Уинго.
— Нищо ми няма.
— Хм, имате странен вид.
— Мисля, че те са били там…
— Кой? Къде?
Все още обхванал главата си с длани, Хари осъзна, че е разсъждавал на глас. Погледна я и каза:
— Вие успяхте, агент Уинго. Мисля, че отворихте черната кутия.
Изправи се.
— Благодаря ви. Благодаря и на Рейчъл Уолинг. Трябва да тръгвам.
Обърна се и тръгна към входа на дирекцията.
— Каква черна кутия? — извика подире му Уинго.
Хари не отговори.
20.
Чу беше на бюрото си, приведен над компютъра. Хари рязко дръпна стола си, премести го с облегалката напред до стола на своя партньор и го яхна.
— Върху какво работиш, Дейвид?
— Хм… просто проверявам полетите за Минесота.
— Без мене ли ще отидеш? Няма проблем, казах ти.
— Трябва или да отида, или да започна нещо друго, докато чакам.
— Прав си, трябва да отидеш. Пита ли кой може да дойде с тебе?
— Да. Готината Триш се съгласи. Имала роднини в Сейнт Пол, така че е навита, въпреки студеното време и всичко останало.
— Добре. Обаче я предупреди да внимава — О’Тул проверява всеки пътен лист.
— Вече я предупредих. Какво има, Хари? Виждам, че си развълнуван. Пак ли предчувствие?
— Адски си прав. Искам да видиш кои части от Калифорнийската национална гвардия са били пратени в Лос Анджелис по време на безредиците през деветдесет и втора.
— Би трябвало да е съвсем лесно.
— И после провери кои от тях са участвали в „Пустинна буря“ в Персийския залив предната година. Разбра ли?
— Да. Интересува те кои части са били и на двете места.
— Точно така. И щом съставиш списъка, искам да знам къде са били дислоцирани в Калифорния и какво са правили в „Пустинна буря“. Какви задачи са изпълнявали, такива неща. Ще се справиш ли?
— Няма проблем.
— Добре. Предполагам, че повечето части има онлайн архиви, уебсайтове, дигитални албуми и тем подобни. Търся имена. Имена на войници, които са участвали в „Пустинна буря“ през деветдесет и първа и на следващата година са били в Лос Анджелис.