— Ясно.
— Хубаво. Мерси, Дейвид.
— Знаеш ли, Хари, няма нужда да ме наричаш с малкото ми име, ако не ти харесва. Свикнал съм да ми викат на фамилия.
Докато го казваше, гледаше компютърния екран.
— Толкова ли е очевидно, а? — попита Бош.
— Просто ти се набива в ушите — отвърна партньорът му. — Нали разбираш, след като толкова време си ми викал Чу.
— Знаеш ли какво, ти само намери каквото ми трябва, и отсега нататък ще ти викам господин Чу.
— Няма нужда. Ще ми кажеш ли обаче защо са ти тия проверки? Какво общо има това с Йесперсен?
— Много общо, надявам се.
И Хари му изложи новата си хипотеза за случая: че Анекс Йесперсен е правила репортаж и е дошла в Лос Анджелис не заради безредиците, а защото е търсила човек от частите на Калифорнийската национална гвардия, които предишната година са били дислоцирани в Персийския залив.
— Какво се е случило там, че я е накарало да тръгне по дирите му? — попита Чу.
— Още не знам — призна Бош.
— Ти какво ще правиш, докато аз работя в тази насока?
— Ще работя по друга. Неколцина от тези хора вече ги има в дневника на убийството. Ще започна оттам.
Изправи се, върна стола си на мястото му, седна зад бюрото си и разтвори дневника на убийството. Преди да започне да преглежда свидетелските показания обаче джиесемът му завибрира.
На дисплея се изписваше името на Хана Стоун. Бош имаше работа и отново набираше инерция. При други обстоятелства щеше да остави да се включи гласовата поща, ала нещо му подсказваше, че трябва да отговори. Хана рядко му звънеше в работно време. Ако искаше да разговаря с него, първо му пращаше есемес, за да види дали е свободен.
Той прие обаждането.
— Хана? Какво има?
— Някаква жена от полицията е в чакалнята — настойчиво зашепна тя. — Иска да поговорим за теб и сина ми.
В гласа й се долавяше страх, граничещ с паника. Хана не знаеше какво става и Бош осъзна, че е логично да се обърнат към нея. Трябваше да се сети да я предупреди.
— Всичко е наред, Хана. Тя даде ли ти визитката си? Менденхол ли се казва?
— Да. Била детектив от „Полицейски стандарти“ или нещо подобно. Не ми даде визитка. Просто дойде, без преди това да ми се обади.
— Успокой се. Тя е от Бюрото за професионални стандарти и просто трябва да те попита какво знаеш за срещата ми с Шон.
— Какво?! Защо?
— Защото моят началник е подал докладна за случая. В общи линии ме обвинява, че съм вършил нещо лично в работно време. Виж, Хана, няма значение, просто й кажи каквото знаеш. Кажи й истината.
— Сигурен ли си? Тъй де, сигурен ли си, че трябва да разговарям с нея? Тя каза, че не съм длъжна.
— Можеш да разговаряш с нея, но просто й кажи истината. Не й говори неща, които си мислиш, че могат да ми помогнат. Кажи й истината, доколкото ти е известна. Разбираш ли, Хана? Не е сложно.
— Ами Шон?
— Какво Шон?
— Може ли да му направи нещо?
— Не, Хана, това няма нищо общо с него. Става въпрос за мене, не за Шон. Покани я в кабинета си и отговори на въпросите й откровено. Нали така?
— Щом казваш, че няма проблем…
— Да. Няма. Не се бой. Знаеш ли какво, обади ми се, след като тя си тръгне.
— Не мога, имам часове. Ще се събере опашка, докато приказвам с нея.
— Тогава бързо приключи с Менденхол и ми се обади, след като наваксаш с пациентите си.
— Защо просто не вечеряме заедно?
— Чудесна идея. Обади ми се или пък аз ще ти се обадя и ще се уговорим къде да се срещнем.
— Добре, Хари. Вече се чувствам по-добре.
— Хубаво. До скоро тогава.
Затвори и се върна към дневника на убийството. Чул половината от разговора, партньорът му го прекъсна от бюрото си.
— Значи не се отказват, а?
— Още не. Менденхол насрочи ли ти среща?
— Не, не ми се е обаждала.
— Спокойно, ще ти се обади. Ако не друго, май е много педантична.
Хари прелисти следствените материали и препрочете показанията на Франсис Джон Даулър, боеца от Калифорнийската национална гвардия, който открил трупа на Анеке Йесперсен на уличката край Креншоу. Материалът представляваше транскрипция на телефонен разговор, проведен от Гари Харъд, детектива от Спецчастта за разследване на престъпления, извършени по време на безредиците. Бош и Едгар така и не бяха имали възможност да разпитат Даулър през първата нощ от разследването. Харъд разговарял с него по телефона пет седмици след убийството. Даулър вече се бил завърнал към цивилния живот в градчето Мантека.