Бош внимателно ги проучи с лупата, ала не можеше да е сигурен. Мъжът от снимката на Йесперсен носеше каска и не гледаше към обектива. Детективът разбираше, че ще се наложи да даде фотосите, контактните копия и негативите във фотолабораторията, за да ги анализират с по-съвършени методи от неговата лупа.
Хвърли последен поглед на снимката на 237-а рота и забеляза името на фотографа, отпечатано е малки букви отдясно:
Снимка: Дж. Дж. Дръмънд.
Подчерта Дръмънд в своя списък и се замисли за това съвпадение. От следствените материали вече имаше три имена — Банкс, Даулър и Дръмънд. И тримата се бяха намирали край басейна на „Сауди Принесе“ едновременно с фоторепортерката Анеке Йесперсен. На другата година единият от тях щеше да открие трупа й на задна уличка в раздирания от безредици Лос Анджелис. Друг щеше да отведе Бош при тялото, а десет години по-късно трети щеше да се обади, за да се поинтересува за хода на разследването.
Следващата връзка се въртеше около Козгроув. Детективът знаеше, че през 1991-ва той е бил на кораба, а на другата година явно е участвал в потушаването на безредиците в Лос Анджелис. Името му се появяваше във фирмата, от която идваше факсът с показанията на Франсис Даулър, и в представителството на „Джон Диър“, в което беше работил Реджи Банкс.
Във всяко разследване настъпва момент, в който нещата започват да застават по местата си и интензивността на фокуса се нажежава до бяло. Същото се случваше и сега. Бош разбираше какво трябва да направи и къде да отиде.
— Дейвид? — повика партньора си той, без да откъсва поглед от образа на компютърния екран. Четирима пияни мъже под палещото слънце, щастливи, че са далеч от страха и непредсказуемостта на войната.
— Да, Хари?
— Престани.
— Какво да престана?
— Престани да се занимаваш с това.
— Какво искаш да кажеш? Защо?
Бош завъртя монитора, за да покаже снимката на Чу, и го погледна.
— Тия четиримата — посочи той. — Започни с тях. Провери ги. Открий ги. Научи всичко възможно за тях.
— Добре, Хари. Ами шериф Дръмънд? Да се свържем ли с него за тези хора?
Бош се замисли, после каза:
— Не. Включи и него в списъка.
Чу го погледна изненадано.
— И него ли искаш да проверя?!
Хари кимна.
— Да. И гледай никой да не усети.
Бош се изправи, излезе от кабинката и тръгна по централната пътека към кабинета на началник-отдела. Вратата беше отворена и лейтенантът пишеше в разтворена папка на бюрото си. Детективът почука по касата и О’Тул вдигна глава. Поколеба се, после му даде знак да влезе.
— Отбелязвам за протокола, че идваш по собствено желание. Без тормоз и принуда.
— Отбелязано е.
— Какво мога да направя за теб, детектив?
— Искам да подам молба за отпуска. Мисля, че имам нужда от време, за да премисля нещата.
О’Тул не отговори веднага — явно се боеше да не се хване в някакъв капан.
— Кога искаш да излезеш?
— Другата седмица — отвърна Бош. — Знам, че е петък и го съобщавам в последния момент, но партньорът ми може да поеме всичките ни текущи дела, а и вече подготвя един гастрол с Триш Олмънд.
— Ами убийството на Снежанка? Не ме ли убеждаваше преди няма и два дни, че нищо не можело да ти попречи да продължиш да работиш по него?
Бош разкаяно кимна.
— Ами да, но в момента положението се поуспокои. Чакам някои резултати.
О’Тул също кимна, сякаш още отначало е знаел, че Хари ще стигне до задънена улица.
— Нали ти е ясно, че това няма да отмени вътрешното разследване?
— Да. Просто имам нужда да се махна, да помисля за приоритетите си.
Бош виждаше, че лейтенантът се опитва да скрие самодоволната си усмивка. Нямаше търпение да се обади на десетия етаж и да докладва, че Хари повече няма да създава проблеми, че блудният детектив най-после е съзрял светлината и се е върнал в стадото.
— Значи искаш да си вземеш една седмица, така ли?
— Да, само една — потвърди Бош. — Събрали са ми се два месеца отпуска.
— При други обстоятелства нямаше да се съглася без предупреждение, но в този случай ще направя изключение. Можеш да си вземеш отпуска, детектив. Ще си отбележа.