Следваше информацията за Франсис Джон Даулър, чиято биография не се различаваше съществено от тази на неговото приятелче Банкс. Роден, израснал и все още живеещ в Мантека, той следвал в стоктънския Сан Хоакин Вали Колидж, но не успял да завърши.
Бош чу тих кикот, вдигна поглед и видя усмихнатото лице на Пино, техния обичаен келнер.
— Какво има? — попита Хари.
Зачетох се във вашите документи, извинявайте.
Детективът погледна разпечатката за Даулър, после пак се обърна към Пино. Роденият в Мексико сервитьор се представяше за италианец, понеже работеше и италиански ресторант.
— Няма нищо, Пино. Но какво му е смешното?
Келнерът посочи най-горния ред.
— Тук пише, че бил роден в Мантека. Това му е смешното.
— Защо?
— Мислех, че знаете испански, господин Бош.
— Съвсем малко. Какво означава „мантека“?
— Мазнина. Мас.
— Наистина ли?
— Si.
Бош сви рамене.
— Когато са кръщавали мястото, сигурно са си мислели, че звучи добре. Сигурно не са знаели.
— Къде е тоя град, дето се казва Мас? — поинтересува се Пино.
— На север оттук. На около пет часа път.
— Ако идете там, направете ми една снимка. „Добре дошли в Мас“.
Засмя се и тръгна към клиенти на друга маса. Хари си погледна часовника. Хана закъсняваше вече с половин час. Когато извади джиесема си, за да й се обади и да провери какво става, установи, че дъщеря му е отговорила на есемеса с лаконичното „поръчах си пица“. Това означаваше пица втора вечер подред, докато той уж е на романтична вечеря със салата, паста и вино. Отново го обзеха угризения. Явно не беше способен да е онзи баща, какъвто знаеше, че трябва да бъде. Угризенията му прераснаха в гняв към самия него и това го изпълни с решимост да каже всичко, което възнамеряваше, на Хана — стига тя изобщо да се появеше.
Реши да й даде още десет минути и се върна към работата си.
Даулър бил на четирийсет и осем години, точно през половината от които работел в „Козгроув Агрикълчър“. В графата за длъжност пишеше „транспортни услуги“ И Бош се зачуди дали това означава, че още е тираджия.
Също като на Банкс, в досието му фигурираше арест за шофиране в нетрезво състояние в окръг Станислаус, останал без съдебни последици. Освен това имаше издадена заповед за арест заради неплатени глоби за неправилно паркиране в Модесто, която чакаше в компютъра от четири години. Това щеше да е напълно разбираемо, ако живееше в окръг Лос Анджелис, където в компютъра отлежаваха хиляди такива заповеди. Докато някой полицай не спреше издирваната личност и не провереше името й в системата. Ала на Бош му се струваше, че малък окръг като Станислаус би трябвало да разполага с достатъчно хора и време, за да издирва местните закононарушители. Явно връзките от „Пустинна буря“ и други места закриляха бившия боец от 237-а рота — поне в окръг Станислаус.
Тази очертаваща се схема обаче се губеше напълно в сведенията за Карл Козгроув. И той бил роден в Мантека, също четирийсет и осем годишен, но приликата с другите от папката свършваше с възрастта и службата в 237-а рота. Козгроув нямаше арести, имаше бакалавърска степен по селскостопански мениджмънт от Калифорнийския университет в Дейвис и беше президент и генерален директор на „Козгроув Агрикълчър“. В публикация от 2005-а на изданието „Калифорнийски производител“ се посочваше, че фирмата притежава около осемстотин хиляди декара ниви, градини и пасища в Калифорния. Занимавала се с фермерство и била един от най-големите доставчици на говеждо, бадеми и грозде в щата. И не само това, но произвеждала дори вятърна енергия. Карл Козгроув превърнал голяла част от пасбищата си във вятърни паркове и имал двойна печалба от електропроизводство и говеждо.
Що се отнасяше до личния му живот, статията го описваше като отдавна разведен със страст към бързи коли, хубави вина и фини жени. Живеел в имение до Салида в западния край на окръг Станислаус, имението било заобиколено от бадемова гора и имало хеликоптерна площадка, за да може Козгроув бързо да стига по въздух до който и да е от другите си имоти, например мезонет в Сан Франциско и ски хижа в Мамът.
Класическата история за богатия наследник. Козгроув управляваше фирма, която създал през 1955-а баща му Карл Козгроув-ст., започвайки с двеста и петдесет декара ферма за ягоди и една сергия за плодове. Вече седемдесет и шест годишен, той все още бил председател на директорския борд, но преди десет години предал юздите на сина си. Публикацията се фокусираше върху това как Карл-старши подготвил своя наследник за бизнеса и се погрижил синът му да покрие всичките му аспекти — от отглеждане на говеда до напояване и винарство. И пак тъкмо старецът настоявал синът да отдава дължимото на обществото по най-различни начини, например с дванайсетгодишна служба и Калифорнийската национална гвардия.