Докато Чу работеше на компютъра си, Бош разпечата всичко, което бяха събрали за петимата — общо двайсет и шест страници информация. Повече от две трети от тях бяха посветени на шериф Дж. Дж. Дръмънд и Карл Козгроув, двамата, които имаха влияние в бизнеса, политиката и органите на закона в Централната долина.
След това принтира карти на районите в Сан Хоакин, които имаше намерение да посети през следващата седмица. Те също му позволяваха да види географските връзки между местата, където работеха и живееха петимата. Всичко това представляваше част от пакет, какъвто рутинно се подготвяше преди командировка, свързана с провеждане на разследване.
Междувременно се получи имейл от Хенрик Йесперсен. Датчанинът най-после отишъл до склада си и намерил данните за пътуванията на сестра му през последните месеци от живота й. Те само потвърждаваха голяма част от нещата, които беше разказал на Бош за престоя й в Съединените щати и Щутгарт.
Според данните на Хенрик през последната седмица на март 1992-ра Анеке прекарала в Германия само два дни. Отседнала в хотел „Швабиан Ин“ край казармата „Пач“ на американския военен гарнизон. Не знаел нищо повече за целта на посещението й в Щутгарт, но проверката на Бош в интернет установи, че тъкмо там се помещава военната Служба за криминални разследвания. Детективът също научи, че щутгартската СКР разследва всички военни престъпления, свързани с „Пустинна буря“.
Изглеждаше ясно, че Анеке Йесперсен е проверявала в Щутгарт за евентуално престъпление, извършено по време на операцията. Бош обаче нямаше представа дали това я е отвело в Съединените щати. От личен опит знаеше, че дори неговото положение на служител на закона не му осигурява съдействие от страна на СКР. А една чуждестранна журналистка би имала още по-големи трудности в събирането на информация за престъпление, което по онова време най-вероятно още се е разследвало.
До обяд Хари приключи с приготовленията за пътуването си и можеше да си тръгва. Още повече че Чу очевидно нямаше търпение да си тръгне. За Бош това нямаше нищо общо със заплащането за извънреден труд. Просто имаше планове за останалата част от, деня. Знаеше, че дъщеря му скоро ще се събуди, и се канеха да отидат в „Хенрис Такос“ в Северен Холивуд. За него това щеше да е обяд, а за нея — закуска. После си бяха запазили билети за един 3D филм, който Мади много искаше да гледа. Накрая щяха да отидат на вечеря с Хана в „Крейгс“ на Мелроуз.
— Готов съм за тръгване — каза Бош.
— И аз — отвърна Чу.
— Откри ли нещо, което си струва да обсъдим?
Говореше за проверката на другите имена от 237-а рота.
Чу поклати глава.
— Нищо сериозно.
— Направи ли нещо по съобщението, което ти оставих снощи?
— Кое?
— За военните, интервюирани в репортажа на Йесперсен за „Сауди Принсес“.
Чу щракна с пръсти.
— Съвсем забравих. Получих съобщението късно и днес просто забравих. Веднага ще се заема.
И отново се обърна към компютъра си.
— Не, тръгвай си — каза Хари. — Можеш да го направиш и утре от вас или в понеделник. И без това има нищожна вероятност да изскочи нещо.
Чу се засмя.
— Какво има? — попита Бош.
— Нищо. Просто при тебе всички вероятности са нищожни.
Хари кимна.
— И така да е. Обаче когато някоя от тях даде резултат…
Сега пък кимна Чу. Беше виждал достатъчно много нищожни вероятности на Бош да дават резултат.
— До скоро, Хари. И внимавай там.
Бош беше споделил с него плана за своята „отпуска“.
— Ще те държа в течение.
В неделя стана рано, направи си кафе и излезе с него и джиесема си на задната веранда, за да се наслади на утрото. Беше хладно и влажно, ала той обожаваше неделните утрини, защото бяха най-спокойното време през седмицата в Кауенга. Тих магистрален шум, никакъв грохот на пневматични чукове от многобройните строежи в планинския проход, никакъв лай на койоти.
Погледна си часовника. Трябваше да се обади по телефона, обаче щеше да изчака до осем. Остави джиесема на масичката и се отпусна на шезлонга. Усещаше как утринната роса навлажнява ризата му. Нямаше нищо против. Доставяше му удоволствие.