Обикновено се събуждаше гладен. Но не и днес. Предишната вечер в „Крейгс“ беше изял половин кошничка чеснов хляб, преди да омете салата „Зелена богиня“ и говежда пържола. И за десерт — половината хлебен пудинг на дъщеря си. Вкусната храна и приятният разговор превърнаха вечерта в изключителен успех. На Мади и Хана също им хареса, макар че престанаха да обръщат внимание какво ядат, щом забелязаха актьора Райън Филип с група приятели в едно сепаре в дъното.
И сега Бош бавно си пиеше кафето, знаейки, че това ще е цялата му закуска. В осем затвори плъзгащата се врата и позвъни на своя приятел Бил Холоднак, за да се увери, че предварително уговореният им план за сутринта още е в сила. Говореше тихо, за да не събуди дъщеря си. Няма по-страшно нещо от тийнейджърка, събудена рано в неучебен ден.
— Готови сме, Хари — каза Холоднак. — Вчера фокусирах лазерите и оттогава никой не е бил там. Обаче имам един въпрос. Искаш ли да задействаме ответната опция? Защото тогава ще й дадем предпазно облекло, ама все пак не е зле да дойде със стари дрехи.
Холоднак беше инструктор в ЛАПУ и отговаряше за Симулатора за прилагане на силови действия в Полицейската академия в Илизиън Парк.
— Май този път ще прескочим ответната, Бил.
— По-малко чистене за мене. Кога ще стигнете там?
— Веднага щом я събудя.
— Минал съм по тоя път с моята. Обаче трябва да ми кажеш кога да дойда.
— В десет става ли?
— Абсолютно.
— Добре. Ще се видим…
— Ей, Хари, какво слушаш напоследък?
— Едни стари парчета на Арт Пепър. Малката ги намери за рождения ми ден. Защо, да не си попаднал на нещо?
Бош не познаваше толкова страстен любител на джаза като Холоднак. И съветите му обикновено си ги биваше.
— Дани Грисет.
Името говореше нещо на Хари, но трябваше да се сети точно с какво е свързано. Често играеха тази игра с инструктора.
— Пиано отвърна той накрая. — Свири в групата на Том Харъл, нали? И е тукашен.
Обзе го гордост от самия себе си.
— Позна, ама донякъде. Тукашен е, само че от известно време живее в Ню Йорк. Гледах го с Харъл в „Стандард“, когато за последен път бях на гости на Лили.
Дъщерята на Холоднак беше писателка и живееше в Ню Йорк. Той ходеше там често и нощем правеше много открития в джаз клубовете, когато дъщеря му го изритваше от апартамента си, за да може да пише.
— Грисет прави собствена музика — продължи инструкторът. — Препоръчвам ти един диск, казва се „Форма“. Не е най-новият му, но си струва да се чуе. Необоп. В групата му има един страхотен тенор-саксофонист, ще ти хареса. Шеймъс Блейк. Виж солото в „Да се обърнем към музиката и танца“. Супер е яко.
— Добре, ще го потърся — каза Бош. — Ще се видим в десет.
— Чакай малко. Недей да бързаш толкова — спря го Холоднак. — Сега е твой ред. Дай ми нещо.
Такива бяха правилата. Хари трябваше да даде, след като е получил. Трябваше да му каже нещо, което джаз радарът на приятеля му още не е засякъл. Той се замисли. Напоследък слушаше само дисковете, подарени му от Мади, но преди това се опитваше да поразшири хоризонтите си и също да запали дъщеря си, като се насочи към по-млади изпълнители.
— Грейс Кели — каза той. — Не принцесата.
Холоднак се изсмя на лесното предизвикателство.
— Не принцесата, а хлапето. Малката алтова сензация. Записва с Уде и Кониц. Според мене Кониц е по-добър. Опитай пак.
Явно беше безнадеждно.
— Добре, още веднъж. Какво ще кажеш за… Гари Смълиън?
— „Скрити съкровища“ — веднага отговори инструкторът назова същия диск, за който си мислеше Бош. — Смълиън на сакса, е акомпанимент само от контрабас и барабани. Много е добър, Хари. Ама печеля аз.
— Добре де, все някой ден ще те изненадам.
— Не и в тоя живот. Ще се видим в десет.
Хари затвори и погледна часовника на дисплея. Можеше да остави дъщеря си да поспи още час, да я събуди с аромата на прясно кафе и да намали вероятността Мади да мърмори, че я събужда в — според нея — толкова ранен час в неделя. Знаеше, че независимо от мърморенето накрая ще се разсъни и ще хареса плана му за деня.
Влезе вътре да си запише името Дани Грисет.
Симулаторът за прилагане на силови действия се помещаваше в Академията и се състоеше от голям колкото стената екран, на който се прожектираха различни интерактивни сценарии, предполагащи необходимост или не от стрелба. Образите не бяха компютърно генерирани. Бяха заснети различни движения на истински актьори, които се задействаха в зависимост от реакциите на обучавания полицай. Той получаваше пистолет, стрелящ с лазер, вместо с патрони, свързан електронно с действието на екрана. Ако лазерът улучеше някой от хората на дисплея добър или лош, лицето падаше. Всеки сценарий се разиграваше, докато полицаят предприеме действие или реши, че правилната реакция е бездействие.