Бош работеше по убийство с двайсетгодишна давност — на фоторепортерката Анеке Йесперсен, застреляна по време на безредиците през 1992-ра. Навремето беше отделил на случая и местопрестъплението по-малко от час, понеже го бяха пратили да разследва други убийства в онази безумна нощ на вилнеещо насилие, през която с Едгар бяха търчали от труп на труп.
След като положението се успокои, Управлението създаде спецчаст за разследване на престъпления, извършени по време на безредиците, която пое убийството на Йесперсен. Извършителите така и не бяха разкрити и след десет години следствените материали и малкото събрани веществени доказателства тихичко бяха опаковани в кашони и пратени в архива. Чак в навечерието на двайсетата годишнина от безредиците постоянно мислещият за реакциите на медиите началник на полицията нареди отдел „Неприключени следствия“ да преразгледа всички неразкрити убийства от онова време. Искаше да е подготвен, когато медиите започнат да му задават въпроси във връзка с посветените си на годишнината репортажи. През 92-ра Управлението може и да се беше оказало неподготвено, ала през 2012-а това нямаше да се повтори. Началникът искаше да може да заяви, че активно продължават да разследват всички неразкрити навремето убийства.
Бош поиска да му възложат случая с Анеке Йесперсен и след двайсет години повторно се зае с него. Не без опасения. Знаеше, че повечето престъпления се разкриват през първите четирийсет и осем часа и след това вероятността за успешно разследване рязко спада. По това убийство бяха работили по-малко от един от тези четирийсет и осем часа. Не му бяха обърнали нужното внимание заради обстоятелствата и Хари и досега изпитваше угризения, сякаш е зарязал фоторепортерката. Никой детектив не обича да оставя неразкрито убийство, но в случая Бош нямаше никакъв шанс. Бяха му взели разследването. Спокойно можеше да прехвърли вината върху поелите го впоследствие следователи, ала той се смяташе за един от виновниците. Следствието беше започнало с неговото отиване на местопрестъплението. Струваше му се, че след като е прекарал там съвсем малко време, не може да не е пропуснал нещо.
И сега, след двайсет години, му се удаваше втора възможност. Само че доста ограничена. Бош смяташе, че всеки случай има черна кутия. Веществено доказателство, човек, сбор от факти, които помагат да се обясни какво и защо се е случило. Ала в случая с Анеке Йесперсен нямаше черна кутия. Само два мухлясали кашона, извадени от архива, които не му даваха почти никакви насоки и надежди. Вътре бяха дрехите и бронежилетката на жертвата, паспортът й и други лични вещи, както и раницата и фотографското й оборудване, взети от хотелската й стая. Там бяха и единствената гилза от деветмилиметров патрон, открита на местопрестъплението, и тънката папка със следствени материали, събрани от Спецчастта за разследване на престъпления, извършени по време на безредиците. Така нареченият „дневник на убийството“.
Общо взето папката свидетелстваше за липса на следствени действия от страна на СРПИВБ. Съществувала в продължение на една година, спецчастта имаше стотици дела, сред които и десетки за убийство. Натоварването й почти се равняваше на това на детективите като Бош по време на самите безредици.
СРПИВБ постави в Южен Лос Анджелис билбордове с телефонна линия и обещание за награда срещу информация за свързани с безредиците престъпления, която да доведе до арест и присъда. На билбордовете имаше снимки на различни заподозрени, местопрестъпления и жертви. На три от тях имаше снимки на Анеке Йесперсен с молба за информация относно нейното придвижване в града и убийството й.
Групата работеше главно по сведенията, които постъпваха в резултат от билбордовете и другите инициативи за връзки с обществеността, и разследваше само случаи, за които има сигурни данни. За Йесперсен обаче нямаше съществена информация и от следствието не излезе нищо. Задънена улица. Дори единственото веществено доказателство от местопрестъплението, гилзата, не струваше пукната пара без оръжие, с което да я свържат.
Когато проучи архивните материали, Бош установи, че най-ценните сведения, събрани по време на първото следствие, се отнасят до самата жертва. Трийсет и две годишната Йесперсен се оказваше датчанка, а не немкиня, както в продължение на двайсет години бе смятал той. Работела в копенхагенския вестник „Берлингске Тидене“ като фоторепортерка, в най-точния смисъл на думата. Пишела репортажи и сама заснемала илюстративния материал. Била военна кореспондентка и отразявала световните схватки със словото и фотообектива си.