— Само че тя не го е приела.
— Да, не го прие. Отговорих й нещо от рода на „Ами, последните няколко години бях в армията“ и тя веднага попита дали това значи, че съм бил във Виетнам. И аз й казах — казах „да“.
— И какво каза тя?
— Нищо не каза. Просто направи пирует като танцьорка и се отдалечи. Без да каже абсолютно нищо.
— Господи! Адски гадно!
— Всъщност тогава разбрах къде съм се върнал.
— А какво стана, когато отиде на лекции на другия ден? Каза ли й нещо?
— Не. Защото не отидох. Повече не се веснах там, понеже бях наясно какво ще се случи. Така че това до голяма степен е причината една седмица по-късно да постъпя в полицията. Управлението беше пълно с ветерани от армията и мнозина от тях бяха служили в Югоизточна Азия. Затова знаех, че ще има хора като мене, които ще ме приемат. Все едно да излезеш от затвора и първо да минеш през възстановителен център. Вече не бях вътре, но бях с хора като мен.
Бош виждаше, че дъщеря му явно е забравила за убийството на стюардесата. Това го радваше, но ровенето в собствените му спомени не му доставяше удоволствие.
Той неочаквано се усмихна.
— Какво има? — попита Мади.
— Нищо. Просто се сетих за нещо друго от онова време. Шантава история.
— Хайде, разкажи ми. Току-що ми разказа една адски тъжна история — разкажи ми и шантавата.
Хари изчака келнерката да им сервира. Жената работеше тук още от времето на кадетската му подготовка преди близо четирийсет години.
— Мерси, Марджи — каза той.
— Моля, Хари.
Маделин си сложи кетчуп на бургера и изядоха по няколко хапки, преди Бош да започне разказа си.
— Когато завърших Академията и станах патрулен полицай, пак се повтори същото. Нали разбираш, антикултурата, антивоенното движение, ставаха безумни неща.
Посочи страницата от вестника на стената до тях.
— Много хора смятаха, че полицията почти по нищо не се различава от завръщащите се от Виетнам детеубийци. Нали разбираш какво искам да кажа?
— Горе-долу.
— Затова първата ми задача като бомбе беше да…
— Какво е „бомбе“?
— Новобранец. Току-що дошъл от цивилния свят, където не се носи фуражка.
— Ясно.
— След Академията първо ме пратиха пешеходен патрул на Холивуд Булевард. А по онова време там беше адски мрачно. Всичко беше порутено.
— В някои райони пак е доста кофти.
— Вярно. Както и да е, за партньор ми определиха един старец, Пепин, който щеше да ме обучава. Помня, че му викаха Сладоледа, понеже на смяна всеки ден се отбиваше да си вземе сладолед от „Дипс“ на Холивуд и Вайн. Като часовник. Всеки ден. Та Пепин служеше в полицията отдавна и аз му станах партньор. Смяната ни минаваше винаги по един и същи начин. Тръгвахме от участъка по Уилкокс, завивахме надясно по Холивуд, излизахме на Бронсън, после продължавахме чак до Ла Бреа и оттам се връщахме в участъка. Сладоледа имаше биологичен часовник и знаеше точно с какво темпо да се движим, за да се приберем в края на смяната.
— Звучи адски скучно.
— Така си и беше, освен когато получавахме сигнал. Но и сигналите бяха за дреболии. Кражби от магазини, проституция, търговия с дрога — нищо сериозно. Както и да е, почти всеки ден ни крещяха обиди от подминаващи коли. Нали разбираш, викаха ни „фашисти“, „куки“, такива неща. А Сладоледа не можеше да понася да го наричат „кука“. Та когато някоя кола ни подминаваше и от нея ни викаха „куки“, той си записваше марката, модела и номера, вадеше кочана и им тръсваше фиш за неправилно паркиране. После откъсваше копието, което би трябвало да оставиш под чистачката на предното стъкло, смачкваше го и го хвърляше.
Бош отново се засмя и отхапа от сандвича си с печено сирене, домат и лук.
— Не разбирам — каза Мади. — Какво му е смешното?
— Ами, той предаваше своето копие на фиша и естествено, собственикът на колата си нямаше и представа за това. Глобата оставаше неплатена и тогава издаваха заповед за арест. Тъй че все някога щяха да спрат оня, който ни беше нарекъл „куки“, и тогава щеше да се окаже, че има заповед за ареста му. И така Сладоледа се смееше последен.
Лапна един пържен картоф и завърши: