— Засмях се, защото си спомних, че Пепин го направи още първия път, когато излязох на смяна с него. Когато ми обясни номера, аз го попитах: „Това не е по правилник, нали?“ И той ми отговори: „Ама е по моя правилник!“
Бош пак се усмихна, но дъщеря му само поклати глава. Хари реши, че историята е смешна само за него, и се зае със сандвича си. Скоро най-после стигна до онова, което отлагаше да й каже през целия уикенд.
— Виж, трябва да замина за няколко дни. Тръгвам утре.
— Къде отиваш?
— В Централната долина, в района на Модесто, за да разговарям с едни хора по работа. Ще се върна или във вторник вечерта, или в сряда. Ще разбера чак когато отида там.
— Добре.
Той се приготви за най-важната част.
— И затова искам Хана да остане при теб.
— Няма нужда никой да остава при мен, тате. Вече съм на шестнайсет и имам оръжие. Ще се оправя.
— Знам, обаче искам тя да дойде при тебе. Така просто ще съм по-спокоен. Ще го направиш ли заради мен?
Мади поклати глава, но неохотно се съгласи.
— Ами, да. Просто не…
— На нея ще й е приятно. И няма да ти досажда и да ти казва кога да си лягаш и така нататък. Вече го обсъдих с нея.
Дъщеря му остави недоядения си хамбургер по начин, който означаваше, че е приключила с яденето.
— Защо Хана никога не остава, когато ти си вкъщи?
— Не знам. Но не става въпрос за това.
— Например снощи. Прекарахме си страхотно и ти после я остави у тях.
— Мади… това са лични неща.
— Няма значение.
Всички подобни разговори винаги свършваха с „няма значение“. Хари се огледа наоколо и се опита ли измисли друга тема. Съзнаваше, че е оплескал ситуацията с Хана.
— Защо преди малко ме попита защо съм станал полицай?
Маделин сви рамене.
— Не знам. Просто ми се прииска да разбера.
Той се замисли, преди да продължи.
— Виж, ако се чудиш дали това е правилният избор за теб, всъщност имаш още много време.
— Знам. Не е това.
— И ти е ясно, че искам сама да направиш избора си. Искам да си щастлива — тогава и аз ще съм щастлив. Не си мисли, че трябва да го правиш заради мене, да следваш моя път. Нищо подобно.
— Знам, тате. Просто те попитах, нищо повече.
Бош кимна.
— Добре. И все пак вече съм сигурен, че ще си адски добро ченге, адски добър детектив. Не става въпрос как стреляш, а как мислиш — принципното ти разбиране за справедливост. Ти притежаваш всичко необходимо, Мадс. Просто трябва да решиш дали искаш точно това. Каквото и да избереш, аз винаги ще те подкрепям.
— Благодаря, тате.
— И да се върнем само за малко към симулатора. Адски се гордея с тебе. Не само заради стрелбата. Имам предвид хладнокръвието ти, увереността в действията ти. Бива си те.
Това насърчение явно й подейства добре, но в следващия миг тя се намръщи и се тросна:
— Кажи го на стюардесата.
Част 3
Блудният детектив
26.
В понеделник сутринта Бош тръгна по тъмно. До Модесто имаше най-малко пет часа шофиране и не искаше да изгуби целия ден за път. Предната вечер беше взел под наем един форд „Краун Виктория“ от офиса на „Херц“ на летището в Бърбанк, защото правилникът на ЛАПУ не позволяваше да използва служебната си кола по време на отпуск. При други обстоятелства можеше да направи нарушение, ала напоследък О’Тул следеше всеки негов ход и затова той реши да заложи на сигурно. Все пак прехвърли от багажника си един полицейски буркан и кашоните с екипировка. Доколкото знаеше, това не бе забранено. Ако се наложеше, с взетия под наем форд нямаше да се различава от полицай на служба.
Модесто се намираше почти точно на север от Лос Анджелис. Хари излезе от града по магистрала 5 и мина по Грейпвайн, преди да отбие по шосе 99, което щеше да го преведе през Бейкърсфийлд и Фрезно. Докато шофираше, си бе пуснал дисковете на Арт Пепър. В момента слушаше концерт, по случайност записан в Щутгарт през 1981-ва. Имаше страхотна версия на едно от най-известните парчета на Пепър, „Нормален живот“, но той натисна бутона за повторение главно заради сантименталното изпълнение на „Отвъд дъгата“.
В Бейкърсфийлд улучи сутрешния час пик и за пръв път намали под сто. Реши да изчака трафика и спря да закуси в „Ноти Пайн Кафе“. Знаеше това заведение, защото се намираше само на няколко преки от шерифството на окръг Кърн, където му се беше случвало да идва по работа.