Бош се замисли за миг.
— Връзката е сигурна — прибави служителят.
— Добре — съгласи се Хари.
Паркира пред вратата на номер 7, внесе сака си, остави го на леглото и се огледа. В кухненския бокс имаше малка маса с два стола. Стаята щеше да му свърши работа.
Преди да тръгне, съблече синята си риза и я закачи в гардероба, в случай че остане и в сряда и се наложи да я носи пак. Отвори сака и извади черна блуза. Облече я, заключи стаята и се върна в колата си. Докато потегляше, от уредбата отново се носеше „Отвъд дъгата“.
Следващата му спирка беше Мантека и много преди да стигне в града, видя водонапорна кула с надпис „Козгроув Агрикълчър“. Фирмата се намираше на локално платно, успоредно на шосето. Състоеше се от сграда и огромен склад, пред който бяха паркирани десетки камиони и цистерни, готови да транспортират продукцията. От двете страни на комплекса се простираха лозя, които стигаха чак до извисяващата се на запад пепелявосива планина. Естественият пейзаж се нарушаваше единствено от стоманените гиганти, спускащи се по склоновете като нашественици от друг свят. Огромните ветрогенератори, докарани в Долината от Карл Козгроув.
След като подобаващо се впечатли от мащабността на империята Козгроув, Бош снижи нивото. Като се ориентираше по разпечатаните в събота карти, посети адресите от шофьорските книжки на Франсис Джон Даулър и Реджиналд Банкс. На нито едно от двете места нямаше нищо особено, освен че земята явно пак принадлежеше на Козгроув.
Банкс живееше в малка къща до бадемовата гора край Брънзуик Роуд. На картата нямаше обозначени пътища между Брънзуик на север и Хамит на юг и Хари реши, че зад дома на Банкс може да се влезе в гората и да се излезе на Хамит — естествено, след доста часове.
Къщата имаше нужда от боядисване, а прозорците — от измиване. Дори Банкс да живееше тук със семейството си, нямаше такива признаци. На двора бяха пръснати бирени шишета, всички на един хвърлей от веранда със стар диван с разпорени шевове. Виждаше се, че Банкс не е чистил след уикенда.
Последната спирка преди вечеря беше двойната каравана на Даулър със сателитна чиния на покрива. Намираше се в парк за каравани край локалното платно и от двете й страни имаше площадки за паркиране на тир, дълги колкото самата каравана. Тук живееха шофьорите на Козгроув.
Докато Бош наблюдаваше дома на Даулър, вратата под гаражния навес се отвори и отвътре се подаде жена и подозрително се вторачи в него. Детективът й махна като стар приятел и с това донякъде я разоръжи. Тя излезе на отбивката, като бършеше ръцете си в пешкир. Някогашният му партньор Джери Едгар наричаше този тип жени „петдесет плюс двайсет“ — петдесетгодишна, с двайсет кила отгоре.
— Търсиш ли някой? — попита жената.
— Да. Надявах се да заваря Франк вкъщи, ама виждам, че камиона му го няма. — Той посочи пустата площадка. — Ще се прибере ли скоро?
— Закара пратка сок в Америкън Кениън. Може да се наложи да изчака там, докато имат нещо за насам. Сигур ще се прибере до утре вечер. Ти кой си?
— Негов приятел съм, просто минавам оттук. Познаваме се отпреди двайсет години в Залива. Предай му много поздрави от Джон Багнъл.
— Ще му предам.
Хари не си спомняше дали името на жената на Даулър фигурира в събрания от Чу материал. Ако го знаеше, щеше да го използва, докато се сбогуваше с нея. Тя се обърна и тръгна към отворената врата. Под една от тентите на караваната Бош забеляза мотор с резервоар, боядисан като муха синя месарка, и предположи, че когато не кара гроздов сок с тира си, Даулър обича да се вози на „Харли Дейвидсън“.
Потегли с надеждата, че не е породил достатъчно подозрение, за да предизвика нещо повече от любопитство от страна на жената. Надяваше се също, че Даулър не е от съпрузите, които се обаждат вкъщи всяка вечер по време на командировка.
Предпоследната спирка от пътуването му в Централната долина го отведе в Стоктън, където спря на паркинга на „Стиърс“, ресторанта, превърнал се в лобно място на Кристофър Хендерсън.
Трябваше обаче да признае, че не е тук само заради разследването. Умираше от глад и цял ден си беше мечтал за една хубава пържола. Едва ли щеше да е по-вкусна от онази в „Крейте“ предишната събота вечер, но бе достатъчно гладен, за да опита.
Настаниха го на маса за двама до охладителя за вино и той избра мястото, от което можеше да наблюдава цялото заведение. По навик го правеше от съображения за сигурност, но и винаги се опитваше да се подготви за неочакван късмет. Карл Козгроув случайно можеше да се отбие да вечеря в собствения си ресторант.