През следващите два часа не видя познато лице, ала идването му тук си заслужаваше. Поръча си говежда пържола с картофено пюре и си облиза пръстите. И изпи чаша мерло „Козгроув“, което идеално вървеше с месото.
По едно време обаче джиесемът му зазвъня и високият сигнал отекна в помещението. Беше усилил звука докрай, за да е сигурен, че ще го чуе в колата, и после бе забравил да го настрои на обичайната ненатрапчива вибрация. Другите клиенти го гледаха намръщено. Една жена дори презрително поклати глава — очевидно го смяташе за простак от големия град.
Простак или не, Бош отговори, защото видя на дисплея, че кодът е 404 — Атланта. Както и очакваше, обаждаше се Шарлот Джексън, на която бе оставил съобщение. Само с няколко въпроса установи, че и тя не е онази, която търси. Благодари й и затвори, после се усмихна и кимна на жената, която бе поклатила глава на лошите му обноски.
Отвори папката и зачеркна четвъртата Шарлот Джексън. Сега оставаха само две възможности, номер три и седем, а дори не знаеше телефона на едната.
Когато излезе на паркинга, навън вече тъмнееше. Изпитваше умора от дългото шофиране и се поколеба дали да не подремне около час в колата, но се отказа. Трябваше да продължи.
Мина зад форда и вдигна поглед към небето. Нямаше луна, ала звездите над Централната долина сияеха ярко в безоблачната нощ. Това не му хареса. Трябваше му тъмнина.
Отвори багажника.
27.
Когато подмина портала на имението на Козгроув, угаси фаровете. По Хамит Роуд нямаше нито една друга кола. Той измина още двеста метра и когато пътят леко зави надясно, спря отстрани.
Вече беше изключил вътрешното осветление и когато отвори вратата, купето остана тъмно. Излезе в хладната нощ, огледа се и се ослуша. Цареше пълна тишина. Бош бръкна в джоба на дънките си, извади сгънато на две квадратно листче и го пъхна под чистачката. На листчето пишеше:
Свърши горивото — ще се върна скоро.
Носеше гумените ботуши, които бе взел от един от кашоните в багажника. Имаше и фенерче, което се надяваше да не се наложи да използва. Спусна се по еднометровия Банкст и предпазливо навлезе във водата, над която се издигаше бадемовата гора. Около краката му плъзнаха искрящи вълнички.
Имаше намерение да се върне при портала и да продължи успоредно на пътя към къщата на Козгроув. Не знаеше точно какво ще прави или ще търси там. Следваше инстинкта си, който му подсказваше, че богаташът, със своите пари и влияние, е в дъното на нещата.
Усещаше, че трябва да се доближи до него, да види къде и как живее.
Водата беше дълбока само няколко сантиметра, но ботушите му затъваха в тинята и това затрудняваше напредването му. На няколко пъти едва не се изхлузиха от краката му.
Звездите се отразяваха във водната повърхност и му се струваше, че се вижда отвсякъде. На всеки двайсетина метра се прикриваше под някое дърво, за да си почине и да се ослуша. Мъртвешката тишина не се нарушаваше дори от жужене на насекоми. Само в далечината се разнасяше някакъв звук, ала Бош не знаеше какво го издава — беше равномерно свистене, което можеше да е от водна помпа.
След известно време започна да се чувства като в лабиринт. Дърветата бяха високи почти десет метра и изглеждаха абсолютно еднакви. Освен това бяха посадени в поразително прави редици. Накъдето и да погледнеше, виждаше едно и също. Започваше да се опасява, че ще се изгуби, и му се искаше да е взел нещо, с което да маркира пътя си.
След половин час най-после се добра до входа на имението. Вече беше изтощен, ботушите му сякаш бяха от бетон, ала реши да не се отказва и продължи нататък, като се придвижваше от дърво до дърво в първата успоредна на пътя редица.
След почти цял час видя светлините на имението между клоните на последните няколко редици бадеми. Колкото повече се приближаваше, толкова повече се усилваше свистящият звук.
Стигна до края на гората, приклекна край банкета и се огледа. Сградата представляваше вариант на френско шато. Беше висока само два етажа, но скатовете на покривите бяха стръмни и по ъглите се издигаха кули. Заприлича му на умалена версия на лосанджелиския хотел „Шато Мармон“.
Отвън я осветяваха прожектори, насочени нагоре. Отпред имаше голямо обръщало и отбивка, която завиваше зад главната сграда. Детективът предположи, че гаражът е отзад. Не се виждаха коли и той установи, че всички светлини, които е видял през гората, са външни. Вътре цареше мрак и като че ли нямаше никого.