Изправи се, изкатери се по банкета, тръгна към къщата и скоро се озова на издигнат бетонен квадрат. Буквата X в средата показваше, че това е хеликоптерна площадка. Продължи нататък, като се движеше право към сградата, но някаква промяна в периферното му зрение го накара да погледне наляво към едно ниско хълмче.
Отначало не забеляза нищо. Шатото беше толкова ярко осветено, че звездите едва се виждаха и всичко наоколо изглеждаше черно като в рог. После обаче отново зърна движение — високо над хълма. Изведнъж разбра, че това са тъмните перки на ветрогенератор, които цепеха въздуха и за миг засенчваха слабата звездна светлина.
Свистенето, което чуваше по време на придвижването си през гората, идваше от ветрогенератора. Козгроув до такава степен вярваше в силата на вятъра, че бе издигнал един от железните си гиганти в собствения си заден двор. Бош предположи, че прожекторите, осветяващи шатото отвън, работят с ток от ветровете, които неуморно кръстосваха Долината.
Отново насочи вниманието си към осветената сграда и почти моментално го обзе колебание, съмнение в правилността на действията му. Човекът, който живееше зад тези стени, беше достатъчно умен и богат, за да впрегне вятъра. Живееше зад стена от пари и фаланга — не, цяла армия — дървета. Нямаше нужда да огражда огромното си имение, защото знаеше, че гората ще уплаши всеки натрапник, който посмее да я пресече.
Живееше в замък със защитен ров и кой бе Бош, та да си мисли, че може да го надвие? Дори не знаеше точния характер на престъплението. Анеке Йесперсен беше мъртва и Хари следваше инстинкта си. Нямаше никакви улики. Само едно съвпадение с двайсетгодишна давност и нищо повече.
Изведнъж го връхлетя вълна от механичен шум и вятър и иззад гората се появи хеликоптер и увисна вън въздуха. Бош се затича обратно към дърветата, изпързаля се надолу по банкета и отново се озова в тинята. Погледна назад и видя, че вертолетът, черен силует на фона на тъмното небе, се спуска към площадката. Под корпуса се включи прожектор, който освети огромната буква X. Детективът се приведе още по-ниско и продължи да наблюдава машината, която сякаш се бореше с вятъра в опит да не се отклони от отвесното си приземяване. Кацна бавно и леко, прожекторът угасна и воят на двигателя утихна.
Роторите се завъртяха още няколко пъти и спряха. Лявата врата се отвори и от вертолета слезе някой. Бош се намираше на поне трийсет метра и виждаше само човешка фигура, която определи като мъжка. Пилотът отиде при задната врата и я отвори. Хари очакваше да слезе друг човек, но оттам изскочи куче. Мъжът извади отвътре раница, затвори вратата и закрачи към шатото.
Кучето се затича подире му, ала след няколко метра внезапно спря и се обърна точно към мястото, където се криеше Бош. Детективът виждаше, че е едро, но в тъмнината не можеше да определи породата. Първо го чу да изръмжава, после животното се стрелна към него.
Хари се вцепени. Нямаше къде да избяга. Зад него имаше тиня. Притисна се още по-плътно към банкета, като си мислеше, че гневното животно може да го прескочи и да затъне в калта.
И измъкна пистолета от пояса си. Ако кучето не спреше, той щеше да го спре.
— Козмо! — извика мъжът от алеята към имението.
Кучето се закова на място и задните му крака се хлъзнаха.
— Ела тук!
Кучето погледна Бош и на него му се стори, че за миг зърва очите му да проблясват в червено. После се втурна към господаря си. Въпреки това получи наказание.
— Лошо куче! Няма да ми бягаш! И никакъв лай!
Мъжът плесна кучето по задника и то приклекна в покорна поза. Допреди миг беше готово да прегризе гърлото на Бош. Сега Хари дори го съжаляваше.
Детективът изчака мъжът и кучето да влязат в шатото и тръгна обратно през гората с надеждата, че няма да се изгуби по пътя към колата си.
Прибра се в мотел „Блу Лайт“ към единайсет. Влезе направо в банята, съблече мокрите си и кални дрехи и ги хвърли във ваната. Тъкмо се канеше да пусне душа, когато чу вибрирането на джиесема си — след инцидента в „Стиърс“ беше намалил звука.
Върна се в стаята с твърдия като картон пешкир, увит около кръста му. Изписването на номера беше блокирано. Хари седна на леглото и прие повикването.
— Бош.
— Аз съм, Хари. Всичко наред ли е?
Дейвид Чу.
— Да, защо?
— Щото не ми се обаждаш и не отговаряш на имейлите ми.
— Цял ден бях на път и не съм си проверявал пощата. Току-що се прибрах в мотела и още не съм сигурен дали има безжичен интернет.