— Нали имаш имейл в джиесема, Хари!
— Да, знам, ама е голям зор с паролата и всичко останало. Прекалено е малък и не обичам да го ползвам за това. Пиша само есемеси.
— Както и да е. Искаш ли да ти разкажа какво съм ти пратил?
Бош беше зверски уморен. Изтощението от целодневното шофиране и джапането из бадемовата гора се просмукваше до мозъка на костите му. Мускулите на бедрата го боляха от дългото ходене в лепкавата тиня. Искаше да се изкъпе и да си легне, но въпреки това прие предложението на партньора си.
— Има две неща — започна Чу. — Първо, установих доста здрава връзка между две от имената в списъка, който ми даде.
Хари се огледа за бележника си и се сети, че го е оставил в колата. Точно сега нямаше как да излезе и да го вземе.
— Казвай!
— Нали знаеш, че Дръмънд се кандидатира за Конгреса?
Да, днес видях един билборд, но нищо повече.
— Защото изборите са догодина. Положението няма скоро да стане напечено. Пък и той още няма съперник. Сегашният конгресмен се пенсионира и Дръмънд сигурно е обявил кандидатурата си отрано, за да сплаши конкуренцията.
— И какво от това? Каква е връзката?
— Козгроув. Лично той и „Козгроув Агрикълчър“ са два от най-големите спонсори на предизборната му кампания. Намерих подадения от него доклад, когато е обявявал кандидатурата си.
Бош кимна. Партньорът му имаше право за връзката между двама от съучастниците. Сега само трябваше да разкрие в какво са участвали.
— Чуваш ли ме, Хари? Само да не вземеш да ми заспиш!
— Не съм много далече от това. Браво, Дейв. Щом го подкрепя сега, сигурно е подкрепил и двете му предизборни кампании за шериф.
— И аз така си мислех, обаче тези данни още не са достъпни онлайн. Може би ще успееш да ги получиш от окръжния архив.
Бош поклати глава.
— Не, градчето е малко. Ако го направя, ще стигне и до двамата, а още не искам да ги подплашвам.
— Ясно. Как върви при тебе?
— Върви. Днес бях само на разузнаване. Утре ще се задействам по-сериозно. Какво е второто нещо? Каза, че имало две неща.
Чу не отговори веднага и Хари разбра, че втората новина няма да е добра.
— О’Тул ме повика днес в кабинета си.
Естествено О’Тул.
— Какво искаше?
— Интересуваше се върху какво работя, обаче съм сигурен, че се тревожеше за твоята „отпуска“. Пита ме дали знам къде си заминал, такива неща. Казах му, че доколкото ми е известно, боядисваш у вас.
— Боядисвам значи. Добре, ще го запомня. Предупреждаваш ли ме за това в имейла?
— Да, пратих го веднага след обедната почивка.
— Не ми пращай такива съобщения. Просто ми се обаждай. Кой знае докъде ще стигне О’Тул, ако иска да разкара някой от отдела.
— Добре, Хари, няма. Съжалявам.
Джиесемът сигнализира за ново повикване. Бош погледна дисплея и видя, че е дъщеря му.
— Не се тревожи за това, Дейв, но сега трябва да затварям. Дъщеря ми ме търси. Ще поговорим утре.
— Добре, Хари, гледай да поспиш.
Бош превключи на второто повикване. Мади говореше тихо, почти шепнешком.
— Как мина денят ти, тате?
Той за миг се замисли какво да й каже.
— Всъщност малко скучно. А твоят?
— И моят. Кога се прибираш?
— Ами… Чакай да видим, утре имам още малко работа. Няколко разговора. Тъй че сигурно няма да е преди сряда. В твоята стая ли си в момента?
— Аха.
Което означаваше, че е сама и Хана не я чува. Бош се отпусна на възглавниците. Въпреки че бяха тънки и твърди, му се сториха като в „Риц-Карлгън“.
— Е, как върви с Хана? — попита той.
— Май нормално.
— Сигурна ли си?
— Искаше да ме накара да си легна рано. Към десет.
Бош се усмихна. Последиците му бяха известни. Резултатът от ранното събуждане на една тийнейджърка не се различаваше от опита да я пратиш рано в леглото.
— Преди да замина й казах да те остави сама да решаваш тези неща. Мога пак да поговоря с нея, да й напомня, че познаваш собствения си биологичен часовник.
Тя му беше изтъкнала този аргумент, когато Хари направи същата грешка като Хана.
— Не, няма нужда. Ще се оправя.
— А какво вечеря? Само не ми казвай, че пак си поръчала пица!
— Не, тя сготви и беше много вкусно.
— Какво?
— Пиле със сметана. И макарони със сирене.
— Трябва да си направим макарони със сирене.