Мъжете и жените, които умееха да обуздават светлината и да създават луксин — притеглящите, — винаги имаха необичайни очи. Малка част от цвета, който притегляха, оставаше в тях. В течение на живота им тя се натрупваше и обагряше целия им ирис в червено, синьо или какъвто там бе техният цвят. Пленникът беше зелен притеглящ — или някога е бил. Вместо да образува хало в ириса му, зеленото изглеждаше строшено като грънци, разбити в пода. Малки зелени късчета сияеха дори в бялото на очите му. Кип ахна и отстъпи уплашено.
— Моля те! — каза мъжът. — Моля те, лудостта не ме е обзела. Няма да те нараня.
— Ти си цветен бяс.
— Сега знаеш защо избягах от Хромария — каза мъжът.
Защото Хромарият убиваше цветните бесове, както някой фермер убива любимото си куче, което е побесняло.
Кип аха-аха да си плюе на петите, но мъжът не правеше никакви заплашителни движения. Пък и освен това още бе тъмно. Дори цветните бесове имаха нужда от светлина, за да притеглят. Мъглата обаче бе започнала да просветлява, сивота се разстилаше по хоризонта. Беше лудост да говори с безумец, но може би не чак такава лудост. Поне докато не се разсъмне.
Цветният бяс го гледаше странно.
— Сини очи. — И се засмя.
Кип се намръщи. Мразеше сините си очи. Едно беше когато някой чужденец като майстор Данавис имаше сини очи. На него му отиваха. Но Кип приличаше на урод.
— Как се казваш? — попита цветният бяс.
Кип преглътна тежко; мислеше си, че наистина трябва да побегне.
— О, Оролам да ми е на помощ, да не мислиш, че ще те омагьосам с помощта на името ти? Толкова ли сте невежи в тази затънтена дупка? Хроматургията не работи така…
— Кип.
Цветният бяс се ухили.
— Кип. Е, добре, Кип, не си ли се чудил някога защо си затънал в такова дребно съществувание? Не ти ли се е струвало, че си по-особен?
Кип не каза нищо. „Да и да.“
— Знаеш ли защо чувстваш, че си създаден за нещо по-велико?
— Защо? — попита Кип тихичко, изпълнен с надежда.
— Защото си надменно малко лайненце. — Цветният бяс се засмя.
Това не би трябвало да свари Кип неподготвен. Майка му го бе наричала и с по-лоши думи. Все пак му бе нужен момент, за да се съвземе. Дребна издънка.
— Гори в ада, страхливецо — каза той. — Не те бива дори да бягаш. Хванали са те някакви прости войници.
Цветният бяс се засмя отново.
— О, не ме хванаха. Вербуваха ме.
„Че кой ще вербува безумци?“
— Не са знаели, че си…
— О, знаеха.
Ужас натежа в стомаха на Кип.
— Одеве спомена нещо за селото ми. Какво смятат да правят?
— Знаеш ли, Оролам има чувство за хумор. Досега не го осъзнавах. Сирак си, нали?
— Не. Имам си майка — отвърна Кип. Моментално съжали, че е издал на цветния бяс дори това.
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че за теб има пророчество?
— И първия път не беше смешно — отвърна Кип. — Какво ще стане със селото ми? — Утрото идваше и той не смяташе да остава тук. Не само че щеше да дойде смяната на пазача, но и Кип нямаше представа какво ще направи цветният бяс, щом разполага със светлина.
— Знаеш ли — каза бесът, — ти си причината да съм тук. Нямам предвид точно тук, на това конкретно място. Нито „тук“ като във философския въпрос „Защо съществувам?“. Нито пък в Тирея. Имам предвид във вериги.
— Какво? — попита Кип.
— В лудостта има сила, Кип. Разбира се… — Гласът му заглъхна и той се засмя на някаква своя мисъл. После продължи: — Слушай, този войник има ключ в джоба на гърдите си. Аз не можах да го извадя, не и така… — И разтърси окованите си зад гърба му ръце.
— И защо да ти помагам? — попита Кип.
— Срещу няколко прями отговора преди разсъмване.
Хем луд, хем хитър. Страхотно.
— Искам един предварително — каза Кип.
— Питай.
— Какъв е планът за Ректън?
— Огън.
— Какво? — попита Кип.
— Съжалявам, ти каза един отговор.
— Това не беше отговор!
— Ще изтрият селото ви от лицето на земята. Ще ви превърнат в пример за назидание, така че никой повече да не се опълчва на крал Гарадул. Разбира се, и други села са се противопоставили на краля. Бунтът му срещу Хромария не е особено популярен. Срещу всяко село, което гори от желание да отмъсти на Призмата, има друго, което изобщо не иска да се забърква във войната. Твоето село бе избрано специално. Както и да е, аз имах малък пристъп на съвест и възразих. Стана скандал. Ударих началника си. Вината не бе изцяло моя. Те знаят, че ние зелените не зачитаме правилата и йерархията. Особено след като сме разкъсали халото си. — Цветният бяс сви рамене. — Ето ти го прямия отговор. Мисля, че си заслужава ключа, нали?