В шахтата нямаше нищо заплашително. Бе прекалено тясна, за да се покатери човек по нея. И все пак на Гавин му изглеждаше като пастта на ада, самата вечна нощ, зейнала да го погълне. Хвърли едното хлебче в нея и зачака. Чу се тупване, когато твърдият хляб се удари в първата преграда, тихо съскане, когато тя се отвори и затвори, после по-тихо тупване, когато се удари във втората, и няколко секунди по-късно още едно последно тупване. Преградите още работеха. Всичко беше нормално. Безопасно. През годините се бяха случвали грешки, но този път нямаше да се наложи никой да умира. Нямаше нужда от параноя. Той едва не се озъби, докато затръшваше картината.
3.
Три тупвания. Три изсъсквания. Три порти между него и свободата. Шахтата изплю разчупеното хлебче в лицето му. Той го улови, почти без да гледа. Знаеше, че е син, с неподвижната синева на дълбоко езеро рано сутрин, когато нощта още властва в небето, а въздухът не смее да погали кожата на водата. Притеглянето на това пречистено от всякакъв друг цвят синьо беше трудно. И което е по-зле, караше го да се чувства отегчен, безстрастен, спокоен, в хармония със затвора си. А днес имаше нужда от огъня на омразата. Днес щеше да избяга.
След всичките години тук понякога дори не можеше да види цвета — сякаш се е събудил в свят, обагрен в оттенъци на сивото. Първата година беше най-тежка. Очите му, толкова привикнали към нюанси, толкова умели в разлагането на всеки светлинен спектър, бяха започнали да го лъжат. Беше халюцинирал цветове. Беше се опитал да ги притегли в инструменти, с които да разбие затвора си. Но само въображение не стигаше, за да твориш магия — беше нужна и светлина. Истинска светлина. Някога той бе Призма, така че всеки цвят би свършил работа — от тези над виолетовото до тези под червеното. Той събираше топлината на собственото си тяло, изпълваше очите си с това подчервено и го запращаше срещу еднообразните сини стени.
Разбира се, стените бяха направени да издържат на такова жалко количество топлина. Бе притеглил син кинжал и си бе срязал китката. Щом капнеше върху каменния под, кръвта моментално се обезцветяваше. Следващия път той я събра в шепи, за да се опита да притегли червено, но не можеше да улови достатъчно цвят при положение, че единствената светлина в килията бе синя. Накапването на хляба с кръв също не бе помогнало. Естественият му кафяв цвят вече бе оцапан в синьо, така че добавянето на червено само го правеше по-тъмен лилаво-кафяв. Невъзможен за притегляне. Разбира се. Брат му бе помислил за всичко. Но пък той открай време си беше такъв.
Затворникът седна до отходния канал и започна да яде. Тъмницата му имаше формата на присплеснато кълбо: стените и таванът образуваха идеална сфера, а подът не бе толкова стръмен, но все пак бе наклонен към средата. Стените бяха осветени и всяка повърхност излъчваше светлина с един и същ цвят. Единствената сянка в този затвор бе самият затворник. Имаше само две дупки: шахтата горе, която пропускаше храната му, заедно с една постоянна струйка вода, която бе принуден да ближе, и отходния канал.
Не разполагаше с никакви принадлежности и инструменти освен ръцете и волята си — неизменно своята воля. С нейна помощ можеше да притегли от синьото каквото си пожелае, макар че то щеше да се разпадне веднага щом волята му го пусне и да остави само прах и лек мирис на минерали и смола.
Днес обаче щеше да е денят, в който да започне отмъщението си, първият ден на свободата му. Този опит нямаше да се провали — той дори отказваше да мисли за него като за „опит“. Предстоеше му много работа. Всичко трябваше да бъде направено в определен ред.
Вече не можеше да си спомни дали винаги е бил такъв, или е киснал в синьото толкова дълго, че цветът го е променил из основи.
Коленичи до единственото нещо в килията, което не бе създадено от брат му — плитка вдлъбнатина с формата на купа в пода. Започна да я търка с голи ръце, втривайки разяждащите мазнини от върховете на пръстите си в камъка. Разранената плът не изпускаше мазнини, затова трябваше да спре, преди да си е протрил кожата. Застърга с нокти покрай носа си и зад ушите си, събирайки още мазнини. Събираше мазнини от всички възможни места по тялото си и ги втриваше във вдлъбнатината. Не че имаше някаква забележима промяна, но с годините ямичката бе станала достатъчно дълбока, та пръстът му да влезе до втората става. Тъмничарят му бе вградил в пода мрежа от поглъщащи цвета адски камъни. Всичко, което се разстелеше достатъчно, за да прекоси някоя от линиите, почти моментално губеше всякакъв цвят. Само че адският камък беше безумно скъп. Колко надълбоко би могъл да стига?