Николай Райнов
Черната ръка
Испанска приказка
Имало едно време един беден човек. Едничкият му имот било едно сиво муле. С него прехранвал себе си и трите си дъщери, които били големи хубавици. По два пъти на ден отивал с мулето в планината да напълва с вода големите бъчви. Тая вода той продавал. Не ще и дума, с парите, които изкарвал от подобна търговия, нито той можел да преяде, нито момите му. Напротив, те постели много повече дни, отколкото предписвал календарът.
Една заран, когато мулето ситняло към планината по същите следи, които били отбелязали стъпките му през многото минали дни по стръмната пътека, то изведнъж се спряло. Ездачът, който дремел на гърба му зад празните бъчви, го ритнал здраво с петата си, па рекъл:
— Дий, мързелива кранто!
Но то не мръдвало. Тогава човекът се пробудил и отворил очи. И не само ги отворил, ами дори ги и ококорил: толкова чудно нещо видял на пътя. Тъкмо пред мулето, насред пътеката, била израсла зелка. Ама каква зелка! Великолепна зелка: толкова голяма, че изглеждала като огромно дърво. Стъблото й било високо, а над него се извивали крехки и дебели листа, които блестели на слънцето.
Мъжът скочил на земята и отстранил мулето, което сумтяло от лакомо желание да си хапне.
— Махни си муцуната оттук! Не можеш ли да разбереш, че тая зелка е царица на зелките? Тя не е порасла тук за тебе, а за сина на майка ми. Както е вярно, че ме казват Тио Пепе, тъй е вярно и това, че до ден-днешен не съм виждал нищо подобно. Десет дни има да ядем от нея. Стой мирно, мойто муленце: аз ще ти дам стъблото и най-горните листа!
И той хванал яко стъблото, па се напънал да изтръгне зелката.
Един ядосан глас се чул:
— Кой ми скубе брадата?
Тио Пепе си дръпнал смутено ръката и се озърнал наоколо, но не видял никого. Той си рекъл, че му се сторило, и потеглил втори път зелката.
— Кой ми скубе брадата?
Тоя път човекът отскочил назад и отново се огледал. Кой ли се подиграва с него? Ала пак не видял никого. Селото било далече, а оттам до мястото, дето растяла зелката, се виждали само камъни. Той бил самичък с мулето си, а то нямало навик да говори с човешки глас.
Започнатото трябвало да се свърши. Водопродавецът потеглил с всички сили зелката и паднал на гърба си. Пред него излязъл от земята един страшен великан, висок до сто лакти, с лице — черно като смола, с очи — червени като жарава, с уста — по-голяма от устието на пещ.
Исполинът се намръщил страшно и запитал за трети път:
— Кой ми скубе брадата?
Гласът му бил толкова силен, че Тио Пепе се разтреперал от страх, а изплашеното муле търтило да бяга, сякаш е усетило да бръмчи цял рояк стършели.
— Ти ли бе, дяволско червейче, се осмеляваш да ме закачаш, когато съм излязъл на слънце да си почина? Не виждаш ли, че това не е зелка като зелка? Не се ли сети, че само един великан като мене може да се превърне на такъв едър зеленчук?
— Извини ме, господарю, не знаех. Аз съм прост човек…
— Щом си прост, аз ще те науча да уважаваш другите, особено такива като мене. Прочети си молитвата и щом кажеш „амин“, ще те смажа с подметката си. Почвай! Хайде де!
— Господарю, недей се ядосва! Аз не исках да те оскърбя: вярвай ми! Аз трябва да храня три дъщери и едно муле, ако не се брои нещастникът, който се намира пред тебе. Какво да правя? Нашите стомаси са винаги празни, а ти беше великолепна зелка.
— На каква възраст са дъщерите ти?
— Пакита, най-старата, е на деветнадесет, средната, Лолита, ще върши скоро осемнадесет. А най-малката, Розарита, наближава да свърши седемнадесет. И трите моми са добри и весели: пусни ме, моля те, да си отида при тях! Много ги обичам.
— Ще видим: може и да си отидеш. Това зависи от тебе. Чуй какво ще ти кажа. Аз живея под земята във великолепен дворец. Всичко е от хубаво по-хубаво. Само едно е лошо, че съм сам; нямам си нийде никого. Трябва ми жена да върти домакинството и да ми е другар. Дай ми най-голямата си дъщеря. Ако си съгласен, ще се върнеш здрав и читав у дома си и стомахът ти ще бъде винаги пълен. Ако ли откажеш, ще те стъпча с петата си. Избирай!
— Пакита ще ти бъде жена — отвърнал Тио Пепе, цял разтреперан.
— Тогава довиждане до утре. Ти ще ме намериш по същото време тук, забит като зелка. Доведи ми дъщеря си! Ще подръпнеш полекичка един от листите ми, за да ме събудиш. Засега вземи това.
Исполинът му подал кесия с жълтици и се изгубил.
Тио Пепе станал и си разтъркал очите. Когато видял в ръцете си кесията със злато, а далече към полето мулето, дребно като муха, тичащо към селото, колкото му нозе държат — той разбрал, че не сънува.
И почнал да си мисли:
„Сега чак я наредих. Ако се съглася, ще изгубя най-голямата си дъщеря. Ако ли откажа, ще изгубя и трите, па и те ще останат без баща: оня проклет исполин ще ме стъпче като комар. Какво да правя? И това муле — как не го беше грях да ме остави сам тъкмо сега? Как ще се довлека чак до селото? Нозете ми треперят, главата ми се върти. Ох, клети Тио Пепе, клети Тио Пепе! Какво ти дойде до глава?“