— Колко съм хубава! — рекла си тя. — Да ме видят сестрите ми, няма да ме познаят.
И се засмяла от радост.
Ала радостта й не била пълна, защото нямало кой да й се любува и с кого да сподели своето щастие. След два часа кръстосване из двореца момата усетила досада.
Тогава й дошло на ум за златната врата. Отишла в чертога и погледнала вратата. Хубава златна врата, цяла изляна. Какво ли има зад нея? Долепила ухо. Нищо не се чува. Навярно в запретената стая няма никого. Мъжът й е поръчал да не влиза само за да я изпита.
— Не бива да влизам — рекла си тя. — Нали му обещах? Не бива!
Но, както казвала: „Не бива“, неволно се приближавала отново до вратата. Много пъти подред правила тъй: ту се приближи, ту се дръпне. А любопитството й растяло от миг на миг.
Най-после не могла да се удържи. Приближила се до вратата и рекла:
— Няма да влизам. Само ще открехна вратата и ще погледна. Кой ще ме види? Никой няма в двореца.
И тя открехнала вратата, па си подала главата.
От гърлото й се изтръгнал страшен писък. Една черна ръка я стиснала и въвлякла в стаята, па й отрязала главата.
На другия ден Тио Пепе отишъл с мулето си да дири отново зелката. Подръпнал я почтително за един лист.
Исполинът се явил.
— Какво искаш, тъсте?
— Дойдох да питам как е дъщеря ми?
— Много добре е. Но едно има: затъжила се е за сестрите си. Нали е сама, отегчава се. Моли ме да отведа Лолита да си поприказват. Та ако искаш, доведи я утре заран. Двете ще прекарат хубаво.
И той му дал една кесия жълтици.
Върнал се бащата вкъщи и разказал с безпокойство за срещата със зетя си.
— Не ми се харесва тая работа — рекъл — Май че оня не ми каза истината.
— Защо пък се безпокоиш, татко? — попитала Лолита. — На мене много ми се иска да видя тоя дворец и да си поговоря с Пакита. Да вървим утре. Колко ли ще е хубав подземният дворец, а?
Но малката й сестра казала:
— Пази се, Лолита! Най-напред обмисли добре! Аз се боя за тебе, както ме беше страх и за Пакита.
— Ти си глупава, Розарита. От какво има да се боя? Сестра ни живее като някоя княгиня. Отида ли при нея, и аз ще живея като княгиня. Защо пък да бягам от щастието си?
Бащата отвел и втората си дъщеря. Когато се озовал в двореца, тя запитала великана къде е Пакита.
— Тук е — рекъл той, — ала днес не можеш да я видиш. Утре ще се срещнете. Сега недей мисли за нея. Живей в тоя дворец като в своя къща. Прави всичко, каквото искаш. Каквото пожелаеш, кажи — и ще ти се даде веднага. Само недей отваря златната врата, която е в дъното на оня чертог. Отвориш ли я, ще те сполети нещастие.
И той си отишъл.
Лолита тръгнала да обхожда двореца. На нея и през ум не й минавало да се облече и накичи. Само едно й се искало да знае: къде се е скрила сестра й. Всички врати отваряла, във всяка стая поглеждала. Никъде не видяла Пакита.
Останала само златната врата.
— Тук е сестра ми — рекла си момата.
Вслушала се. Нищо не се чувало. Решила да отвори вратата, колкото да извика сестра си.
Но щом я открехнала, черната ръка я вмъкнала в стаята и й отсякла главата.
На другия ден Тио Пепе отишъл при зелката да пита за дъщерите си. Подръпнал нежно листа, сякаш иска да го умилостиви.
Исполинът излязъл.
— Какво искаш, тъсте? — запитал той весело.
— Бих желал да знам как са дъщерите ми, зетко.
— О, много добре са. Играят си, пеят, танцуват и лудуват по двореца. Толкова им е весело, че да ги погледнеш, ще им завидиш. И двете казват: „Ех, да беше тук и малката ни сестра, колко щастливи щяхме да бъдем!“ И те те молят, па и аз те моля: доведи я!
И той му дал още една кесия със злато.
Върнал се Тио Пепе и казал на дъщеря си какво научил от зетя си. Розарита нищо не отвърнала. Само се замислила. А Тио Пепе я обичал много: тя била най-малкото му чедо, най-галеното.
На сутринта момата станала много рано.
— Какво ще кажеш, дъще? Да вървим ли?
— Да вървим — отвърнала Розарита.
Тръгнали. През целия път бащата плакал. Дъщерята не казала дума.
Когато стигнали до исполинската зелка, Розарита рекла на баща си:
— Татко, аз идвам само за да изпълня волята ти. Ако ти е много жал, че те оставям сам, да се върнем.
— Не — рекъл Тио Пепе, като си изтрил сълзите. — Ти ще бъдеш в оня дворец по-щастлива, отколкото при мене. У дома вече никак не е весело. А там са сестрите ти.