Защото всичко се върна към нея, спомените я удариха с враждебната жестокост на вихрушка от Канала.
Вече няма глас на странник.
Гласът на Дейн Ст. Пиер, мъжа, когото тя веднъж обичаше с цялата си необуздана сила на наивната си млада душа.
ВЕЛИКИ БОЖЕ, НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ!
Но нито грубият тембър на този глас, нито тези твърди кобалтови очи можеха да бъдат сбъркани.
Среднощни очи. Очите на мъжа, който беше взел сърцето й и го разкъса на парчета, а после се обърна и си отиде от живота й без никакво съжаление.
Тес се вкамени, почти крещейки от затъпяващата болка на спомените.
Студени и влажни, пръстите на нейния похитител се придвижиха към гърлото й.
— По дяволите — изграчи тя пресипнало. — Пусни ме да си отидем, мръсна измет! — успя да се изтегли встрани и да постави бързо коляното си срещу слабините му, но той се обърна рязко като хвана крака й със своя крак. След това стегнатото му тяло я забоде в стената.
— Тихо, глупако! — изръмжа Рейвънхърст. Ръцете му безмилостно се вдълбаха в нежната кожа на гърлото й. — Или искаш Хоукинс да те открие!
Вън, към устата на тунела приближиха стъпки и пръхтене на неспокойни коне.
Пръстите на Дейн предупредително се стегнаха, напрегнатото му тяло я насилваше назад, затискайки и двамата към стената.
Те стояха сърце до сърце, бедро до влажно бедро. Тес се огъваше замаяно, окъпана в спомени, които се изтегляха с цялото си богато ухание. Тя пое смесения дъх на море, сол и тютюн, бренди и мокра вълна. И под всичко това — миризмата на илюзорния мъж — чист и леко одимен. Колко познато беше. Сякаш дългите години на раздяла не са съществували никога. Всеки стегнат сноп мускули, всяка линия на костите и сухожилията се моделираха срещу внезапно напрегналото се тяло на Тес. Стомахът й се сви и брадичката й се вклини в гърдите му. През мокрите си одежди тя чувстваше горещата му кожа, под разкопчаната мантия чуваше бясното туптене на сърцето му.
Или това беше нейното сърце?
Грубата влажна вълна триеше зърната на гърдите й, които постоянно нарастваха в стегнати връхчета. Желание, диво и нерационално, се вряза във вибриращото й тяло и тя изтръпна от ужас, окъпана в море от страстни усещания и жестоки спомени.
„Дейн“ — прошепна кръвта й. Защо позволи така да завърши? Защо въобще се връщаш?
От върха на пътя приближаваше тропота на все повече копита.
— Ти, там! Стой ти казвам, в името на краля! — бързи стъпки пробягаха по улицата.
— За какво спирате, глупаци? — провикна се Хоукинс от основата на хълма. — Там няма нищо освен една мръсна котка! Доведете ми сега тези безбожни контрабандисти! Тази нощ, казвам ви! Домъкнете ми всеки, който има една песъчинка на обувките си или една сламка от блатна трева в косата си. Те ще ми кажат това, което искам да знам, господи, или ще им изтръгна езиците! Сега, раздвижете се или ще загубите вашия човек докато се размотавате!
Конете се хвърлиха нагоре по пътя. Копитата им остро звънтяха в ушите на Тес и миг по-късно митническата сила прогърмя покрай отвора на тунела.
Най-накрая нощта утихна, отривистите гласове се отнесоха нататък, превръщайки се в далечно мърморене. Тес позволи на дъха й да се втурне тихо навън.
Веднага железните пръсти на Рейвънхърст се стегнаха в предупреждение около гърлото й.
Преди да се усети, беше залепена обратно на стената. Дъхът на похитителя й обгаряше измръзналата й кожа.
Когато реброто й се озова срещу изпъкнало парче тухла, тя простена. „Никакви сълзи! — помисли диво тя. — Не трябва да си отсичам пътя с поток от сълзи. Не трябва да му позволя да узнае, че не съм момче, за каквато ме взема!“
— Та, сега — каза похитителят с мек глас, изпълнен със заплаха. — Нека да погледнем предполагаемата жертва на Хоукинс.
Напразно се бореше Тес докато той я мъкнеше към квадрата от слаба лунна светлина в долния край на тунела. Обезумяла от ужас, тя се дръпна силно и когато усети ръката му да докосва лицето й, го удари свирепо.
Мъжът до нея изрева повече от учудване, отколкото от болка.
Псувайки свободно, той изви ръцете й зад гърба й.
— Още един трик като този, момче, и ще те дам на Хоукинс! От това, което чувам за този човек, той няма да прояви много симпатия към теб! — острите му очи се присвиха, търсейки лицето й. — Твоята младост няма да ти е от полза в Дувърския затвор, глупако. Ако болест не те покоси, другите мъже ще го направят, след като най-напред те използват за своите неестествени удоволствия, разбира се — с каменно лице високият мъж чакаше думите му да проникнат до съзнанието й.
Тес потрепери. Борбата й секна. Не можеше да се надява да спечели състезание по сила с него, в никакъв случай. Не, остроумия сега не й трябваха.