ДЕСЕТ ФУТА. ДЕВЕТ.
ДА, МОЖЕ БИ. БОЖА ВОЛЯ…
Нещо адски горещо се вряза в рамото на Тес и тя прехапа устни, за да не изкрещи. Сляпо продължи, залитайки към водата.
СЕДЕМ ФУТА. ШЕСТ.
— Хванете го! — изкрещя някой зад нея. — Петстотин лири за главата на проклетата Лисица!
Пясъкът под краката й стана твърд. Оттук тя почти виждаше редовете разпенени вълни.
Тъкмо щеше да се гмурне във водата, когато видя малка лодчица, скрита зад една скала на няколко ярда от нея. За част секундата забеляза дългите гребла и разпръснатите бурета по кърмата.
Но дори и така, плавателния съд не й даваше надежда за измъкване. Не и когато Хоукинс бе на няколко ярда зад нея. Не, тя трябваше да се гмурне надълбоко и да плува под вода, докато може да издържи без въздух.
И да се моли да не изпратят някой след нея.
Тогава вече беше във водата, поемайки последна глътка въздух, преди да се хвърли в пяната. Тя потъна дълбоко, заобиколена от мрака, който бе толкова студен, че тялото й затрепери. Но веднага овладя мускулите си, насили ръцете си да загребват надълбоко, а краката си да ритат с дива сила, породена от отчаянието.
Над главата си видя очертанията на полюшващата се лодка, чу заглушения гръм на пушка. „Почти свободна“ — каза си тя.
И тогава със заглушителен гръм тъмнината около нея експлодира в светлина, в милион блестящи слънца, в хаос от бликащи вълни и пламъци. Някаква неземна сила я изхвърли от водата и тя се завъртя във въздуха, а дробовете й останаха бездиханни.
След миг тъмнината се върна, заля я, загърмя в ушите й, проникна през очите й, процеди се във вените й.
„ТУК УМИРАМ“ — помисли си тя.
И това бе последната ясна мисъл на Тес Лейтън.
24.
Един по един сърдитите човешки гласове утихнаха. Една по една тъмните, проклинащи фигури се отдалечиха тромаво по пясъка.
Брегът утихна, оставен още веднъж на съществата, които най-добре го познаваха.
Двойка керкенези се спуснаха от тяхното гнездо във варовиковите скали, плъзнаха се по вълните и отплуваха на юг. Козодой започна да издава първите колебливи ноти на своята странна песен.
Вятърът беше пронизващ и въздуха потискащ, но за съществата от брега това нямаше никакво значение. Времето не беше техния враг, нито тъмнината. Само човекът беше враг.
Ангажиран в копаенето на дупка пясъчният гущер се спря с изправена глава. Неговият дълъг език се показа, движейки се бързо, докато душеше острия вятър.
Навътре в морето, някъде зад разбиващите се вълни, черна сянка се носеше по повърхността със слабо, приглушено пляскане. Безшумно тя се клатеше върху яростното мъртво вълнение, едва забележима в среднощния свят от море и облаци.
След няколко минути пясъчният гущер се върна отново към работата си. Останалото не го интересуваше.
Бавно тъмната сянка отплува на юг, навътре към средата на Канала където скоро беше погълната от неукротимата ярост на бурята.
Нещо не беше наред. Той усещаше това с всяка глътка студен въздух, която поемаше. Чувстваше го в рязкото подръпване на корабните платна над главата му и в пронизителното скърцане на пангоута под краката му.
Със стегнати крака и набръчкано чело брадатият капитан се взираше на север, където бързо движещи се мрачни облаци закриваха варовиковите скали на Англия.
— Света Богородице — промърмори той, като се наслаждаваше на резките бретонски думи. Тази вечер тяхната грубост подхождаше чудесно на настроението му.
Божа майко, нещо съвсем не беше наред.
Бързо, с грациозността на човек свикнал от дете с клатушкането на морето, суровият капитан прекоси палубата и започна да се издига по грот мачтата. Той знаеше, че нито плющящия дъжд, нито яростния вятър могат да го разтревожат. Това, което го тревожеше беше някъде там, в тъмнината, нещо, което не можеше да види, но можеше да го почувства с острия си инстинкт на моряк.
Яростна светкавица раздра небето на север и за секунда той видя призрачните извивки на английските скали. Не видя нищо друго. Никакви следи от лодки или галери с контрабанда. Никакви патрулни катери.
Гигантска вълна удари „Свобода“ отстрани и потопи мачтата. Сключвайки ръцете си около опънатото въже Андре льо Брикс кръстоса силните си крака около мачтата и зачака. По-късно, макар и много трудно, започна да се придвижва нагоре.
Дъждът шибаше лицето му, но той се придвижваше нагоре намалявайки разстоянието между себе си и брамстенга.
Светкавица експлодира във водата наблизо. Като чу цвъртенето и кипенето на водата, той благодари на Господ, че светкавицата не беше паднала 10 фута по-близо. Студените му пръсти напипаха въжетата на най-високата рейка и той вложи всичките си сили, за да се изкачи на хлъзгавата от дъжда мачта.