— Моля — промълви тя, — запалете поне фенера.
Тес чу как остро си пое той дъх.
— Фенера? — попита той бавно.
— Не ме карай да обяснявам. А-аз не мога. Направете само това нещо за мен, моля ви!
Корсарят не отговори.
Тес почувства как кожата й настръхва, усети първото, леко докосване на малки, окосмени телца.
— Моля ви! — гласът й беше на ръба на паниката. Не й беше останала никаква сила, за да я скрие.
— За Бога, моя малка — каза французинът бавно, — аз току-що направих точно това.
25.
— Не ми се подигравайте, сър — извика Тес диво, забивайки пръсти в студените си бузи. Огромни и втренчени нейните очи се взираха в безцветното празно пространство пред нея.
— Няма никаква подигравка в това, което казвам, моя малка. Погледни тук, върху масата.
Тес погледна и не видя нищо освен мрачна стена от тъмнина. Задавяйки се тя затвори очи, почувствала остър, безформен ужас да се стоварва върху гърдите й.
— Вие лъжете! Няма никакъв фенер — нито дори маса. Тук няма изобщо нищо!
Силни, гальовни ръце махнаха обърканите къдрици от челото й.
— Отвори очите, моя малка. Погледни ме! — заповяда капитанът.
Мигайки, вкаменила се от шока и страха, Тес направи както той каза.
И абсолютно нищо не се промени.
Стената от тъмнина пред нея не помръдна, а като че ли открито й се подиграваше. Ядосано и заплашително. Смъртоносно.
— Мили боже — промълви тя, чувствайки студените пръсти на страха да се впиват в гърлото й.
— Отново — заповяда грубият глас. — Погледни тук!
Тя премига. Дали сенките пред нея не се размърдаха леко?
— Аз държа фенера на инчове пред теб, моя малка. Нищо ли не виждаш?
Нейното мълчание беше достатъчно красноречив отговор.
— По дяволите! — промърмори французинът дрезгаво.
Занемяла Тес си припомни яростната експлозия, която я беше изхвърлила от водата. Пребледняла си спомняше тези дълги минути на ужас, когато тъмнината за първи път я беше погълнала. Изкарвайки въздуха от дробовете й, премахвайки светлината от очите й.
ОСЛЕПЯВАЙКИ Я.
„Не — мислеше си Тес диво. — Това не би могло да бъде!“ Тя потрепери, чувствайки сълзите да пълнят очите й, когато ужасната действителност за нейното състояние я обзе. Но като диво и гордо животно отказваше да покаже, на когото и да било, своята ужасна слабост.
— Оставете ме — промълви тя, чувствайки как самоконтрола й се изплъзваше.
— Мила моя… — неговият глас беше прегракнал, пълен с чувства, които той не можеше да изрази.
Този път Тес не го попита за непознатата фраза, която използва. Сега тя беше загубена за всичко друго, освен тъмнината и тежките като чук удари на сърцето си. От сухите й устни се отрони шепот:
— Отидете си. Просто си отидете. М-моля!
След малко чу обувките му да трополят върху дървения под. С леко скърцане вратата се затвори.
На студени, сърдити вълни сенките се стовариха върху нея. Тя се стегна, вече борейки се със спомените, със старите страхове.
Но този път знаеше, че ще се провали.
Затисна устата си с ледените си пръсти, зарови лице във възглавницата и се опита да сподави задушаващите я ридания.
Опита се и не успя.
Изправен срещу мигащата светлина на единствения фенер в каютата, високият брадат французин наблюдаваше мълчаливо и неподвижно. Гъстата брада не можеше да скрие каменното изражение на обветреното му лице. С присвити очи, капитанът на „Свобода“ пазеше мрачно мълчание и наблюдаваше кестенявата красавица на леглото му да затиска устата си с юмрук и да се предава накрая на дивите ридания, които като че ли излизаха от самата й душа.
„Невъзможно“ — мислеше си Андре, онемял от шока. Неговите големи ръце се свиваха в юмруци и разпускаха, пулсирайки от болка, където проклетото въже ги беше наранило. Но французинът отпъди собствената си болка твърде потресен от разкритията на последните минути, за да мисли за нещо друго, освен за ранената жена пред него.
Света Дево, тя не вижда нищо! Беше почти невъзможно да се повярва! И все пак голямата й мъка, разтърсващите я ридания бяха свидетели за този факт.
СЛЯПА. Неговата хубава, дива, морска чайка…
Очите на французина станаха черни и бездънни, докато стоеше облегнат на вратата на каютата. Тя беше твърде горда, както и той би бил, ако съдбата му поднесеше такъв удар.
Веждите му се намръщиха. Пръстите му го сърбяха да я прегърне и да я успокои, но знаеше, че в болката си, тя не би допуснала никой до себе си. Така че, вместо да направи това, което до болка му се искаше, капитанът се насили да се обърне и да седне в един износен фотьойл до вратата. През цялото време замрежените му очи бяха фиксирани на треперещото й тяло.