Постепенно нейната болка стана негова болка, нейният ужас негов ужас. С ожесточена концентрация се бореше да измъкне тъмните мисли от нея, да вземе отчаянието й върху широките си рамене, желаейки тя да намери утеха. С лице напрегнато от болката той се бореше срещу желанието да я притисне до себе си и да я успокои с топлината на неговото голямо тяло, да изгори страхът й в тъмните огньове, които копнееше да запали в нея.
Но не го направи, защото капитанът беше наблюдавал много тази жена и познаваше цялата й гордост и упоритост. Знаеше, че сега тя не би приела това, което той можеше да й предложи.
Андре потисна една ругатня, големите му ръце се свиха в юмруци.
Колко много седмици беше дебнал, това безразсъдно същество, което толкова много приличаше на него. И все пак, тя винаги успяваше да му се изплъзне с изключителна находчивост.
Сега изглежда, че съдбата й беше подготвила капан изпращайки я в неговите мрежи. Не, той знаеше, че не може да намери някакво удоволствие в това, да я притежава сега. Защото англичанката не би му се доверила в този момент. Тя не би могла да стане непредпазлива, не и сега когато беше сляпа и ужасена.
ОТИДИ ПРИ НЕЯ — настояваше един дрезгав глас. — ДАЙ Й СВЕТЛИНА И ТОПЛИНА. ДАЙ И СИЛАТА НА ТВОЕТО ЯКО, ЗАГРУБЯЛО ОТ МОРЕТО ТЯЛО.
Но това беше последното нещо, което тя би приела.
И така, той стоеше пред нея мълчаливо, със стиснати устни. Ако тя имаше нужда от него, поне щеше да бъде там.
АЗ НЯМА ДА ТЕ ПРИТЕСНЯВАМ, СЪРЦЕ МОЕ — се закле мълчаливо човека със суровите очи. ВСЕ ОЩЕ НЕ, ТЪЙ КАТО, ТИ СИ СЪЩО ТОЛКОВА ГОРДА И УПОРИТА, ПОЧТИ ТОЛКОВА, КОЛКОТО И АЗ. ДА, АЗ ТРЯБВА ДА БЪДА ВНИМАТЕЛЕН С ТЕБ. ТРЯБВА ДА ТИ ДАМ ВРЕМЕ И СВОБОДНО ПРОСТРАНСТВО.
Да затвори в клетка такъв човек като нея, това би могло да я убие, Андре знаеше това. Така, че той щеше да даде на своята морска чайка свобода отсега нататък, докато свикнеше да разпознава звука на грубия му глас, докато започнеше да жадува за ласките на големите му силни ръце.
И тогава щеше да й даде всички тези неща, заедно с други, за които тя все още не съзнаваше, че има нужда от тях. Да, Боже Господи, със сила и безкрайно търпение щеше да накара тази упорита жена да го обича. Скоро тя щеше да носи белезите на неговата страст, така както той щеше да носи нейните.
Тя беше бурята в неговата душа, като бушуващите ветрове, които помитаха скалистите брегове на Бретан. Тя беше ярост и изтезание, но също така жизнена сила, кръвта във вените му, горещината в слабините му.
И той ще я има, Андре се закле, сляпа или не.
Но преди да укроти тази безразсъдна англичанка, знаеше че по някакъв начин трябва първо да я излекува.
Мина един час, след това друг. Капитанът мълчаливо чакаше, успокоен, че дишането на жената най-накрая стана тихо и спокойно. Риданията й стихнаха и тя заспа от изтощение.
Като тъмен пламък косата й се разпиляваше по възглавницата. Тази гледка изгаряше очите му, слабините му се втвърдяваха и подуваха, до болка му се искаше да прокара пръсти през щедрия огън на косата й.
Но не го направи, тъй като това щеше да развали всичко, което беше постигнал. Само чакаше, надявайки се, че милостивият Господ ще чуе молбите му.
По средата на това тъмно бдение, Андре чу бързи стъпки в коридора, след това почукване на вратата. Скочи веднага и с неочаквана грация за толкова висок човек, стигна до вратата и я отвори.
Той сложи пръсти на устните си, прекъсвайки русия гигант, негов първи помощник, по средата на изречението.
Капитанът посочи през рамо.
— Тихо. Тя спи — промълви той с гърлени тонове без да обръща внимание на любопитството на първия помощник-капитан. — Най-накрая, благодаря на Бога.
Нещо в тона му, накара Падриж льо Бра да се вгледа внимателно в лицето на капитана.
— Значи това е жената — каза той бавно. — Това е англичанката, чиито образ ви преследваше ден и нощ, която ви караше да крещите на екипажа и заради която се оттегляхте от нас за дни. Тя ви е омагьосала много силно, приятелю мой. Но същото направи вещицата Вивиан на Мерлин в гората на Броселинд и аз те заклевам да не забравяш какво се случи с НЕГО — добави мрачно льо Бра.
— Тя ме е омаяла, нали? — промълви капитанът, като облегна уморените си рамене на стената на тесния коридор, затваряйки очите се. — Аз я намерих накрая, само за да открия, че… — очите му святкаха потъмнели от болка и гняв, — тя не вижда, нито мен, нито каквото и да е друго, Падриж. Най-милата моя, в името на Света Богородица, тя е сляпа — гласът му заглъхна. — Сляпа, моята малка — прошепна той.