Мрачно мълчание обхвана двамата мъже стоящи в тъмнината.
— Вие, вие сигурен ли сте в това, приятелю мой?
— Толкова сигурен, колкото съм сигурен в дъха си, в биенето на сърцето си — каза капитанът. — Защо би лъгала за такова нещо?
Русият гигант сви рамене:
— Жени! Какво знаят мъжете за тях?
— Тази жена аз я познавам, Падриж. Нея я познавам много добре. И тази жена никога не би лъгала за подобно нещо, можеш да ми повярваш — Андре тромаво вдигна ръка, за да масажира бодящите го мускули на тила му. Той се намръщи като се сети, че трябва да смени мокрите си дрехи преди да развие пневмония.
Първият помощник-капитан на „Свобода“ се намръщи, тъй като не хареса отчаянието, което беше легнало върху умореното, брадато лице на капитана.
— Света Богородице! — възкликна льо Бра, когато погледът му попадна върху ръцете на Андре. — Божа Майко, ти знаеш ли, че си се порязал?
При учудения въпрос на Падриж, Андре погледна свитите си на юмрук ръце. За пръв път забеляза пропитите с кръв ръкави на пуловера си. Това трябва да го е направило проклетото въже. Странно, досега дори не беше забелязал.
— И двете ти ръце, само ги погледни — каза грубо първият помощник-капитан. — Ела сега и ми позволи да почистя раните ти, преди да са се инфектирали.
Бавно Андре се стегна. Нещо тъмно и силно се обаждаше от всеки мускул на лицето и тялото му.
„Да, това са моите рани — помисли той. — Те ме болят сега, но времето ще ги излекува.“
Нейните болки, се боеше той, ще бъдат завинаги.
„Свобода“ се издигаше и слизаше непрекъснато блъскан от вятъра и вълните. Тес чувстваше някъде в очите си остра, непрекъсната болка, която скоро обхвана цялата й глава.
Сега умората стана неин приятел, дръпвайки завеса над чувствата й. Притискайки със студени пръсти очите си, тя позволи на изтощението да я обхване, и в един момент мрачните сенки отстъпиха пред тъмнината на съня. Дори когато потъна в сън, Тес беше преследвана от смътни образи.
Слабите, мъждеещи образи на хора и места, които знаеше, че никога няма да види отново.
С неуморна, едва потискана енергия, Андре льо Брикс крачеше напред-назад по измитата от вълните палуба, борейки се, да се съсредоточи върху управлението на „Свобода“ през бушуващото море.
— Обърни срещу вятъра главния брамстенг, льо Бра! — прогърмя той. — И внимавай за положението на кливера. Ние трябва да пресечем бурното море преди да стигнем до Морбихан.
Първият помощник-капитан веднага предаде заповедите на екипажа. Двумачтовата бригантина се отправи напред. Изчистената линия на носа разцепваше водата.
Гледката би трябвало да подобри настроението на капитана, карайки го да се гордее с блесналия, послушен кораб.
Но сега можеше да мисли само за жената, която беше долу, в неговата каюта. И той имаше достатъчно опит, за да знае, че ангажираността му с друго, би значела смъртта на всички при тази страшна буря.
Някъде напред лежеше островът на Уесан и скалистият му бряг се издаваше напред в морето, като пръстите на смъртта. По тази причина моряците го наричаха — Островът на ужаса.
Една грешка, едно погрешно изчисление и кораба, и екипажът ще изчезнат завинаги, смачкани срещу гранитните скали и коварни рифове. Костите им ще се натрошат като сламки, докато „Свобода“ ще се разпръсне на хиляди парчета.
Тъмнина.
Боже Мили, тя потъваше давейки се в нея.
За момент Тес не можеше да се движи, парализирана от страх и сънища, беззащитна срещу сенките, създавани от собствения й ум.
Задавеното ридание се изтръгна от устните й. Тя трябва да избяга! Всичко друго беше по-добре, отколкото да лежи заключена тук, оставена да умре в тази задушаваща тъмнина.
Изведнъж отговорът дойде при нея.
— Да, сигурно е така! Французинът я излъга! Той не е палил никакъв фенер — всичко това е било трик, за да я обърка!
Отгоре би трябвало да има светлина и въздух, и смях.
Да, горе.
Несръчно стана от леглото, почти падайки, когато една вълна блъсна странично кораба, разклащайки ГО диво. Тя се заклати, мъчейки се да балансира, когато обратната вълна ги удари отново.
Но тя не падна! Минута по-късно пръстите й търсеха, и намериха стената.
Предпазливо се придвижваше напред.
Към стълбите. Към светлината.
Мълчаливо проклинайки, Андре се бореше да проникне през хаоса от вълни и облаци пред него. Бурята беше някъде далече над него. Можеше да я почувства в протестиращите скърцания на дървенията, в плясъка на платната над главата му, в яростното порене на разпененото море от „Свобода“.
От палубата той дочу приглушен вик. Обърна се рязко и замръзна, съзирайки стройната фигура хванала се едва-едва за мачтата. Ръцете й се бяха оплели във въжетата, които пресичаха дългата хоризонтална греда, която излизаше от предницата на кораба.