— Аз, аз никога не съм знаела — промълви Тес.
— Това също беше по негов избор. Аз мисля, че той не смяташе да отиде толкова далеч. Поне, не в началото. И след това по-късно…
От палубата отгоре се чу рязък вик, последван от тропането на тичащи крака.
Първият помощник-капитан изрече някакво проклятие.
— Островът на Ужаса — преведе Тес. — Но какво…
— Островът Уесан, обвит половината година в мъгла и през останало време в диво, ръмжащо море. И някъде там са черните рифове, малката — промърмори льо Бра мрачно, с лека следа от страх в гласа му. — Само сантиметри под вълните, те се спотайват, оголвайки дивашки зъби, които разкъсват човека, преди да може да издаде ужасен вик. Дори в чисто и добро време тези води са коварни — гласът му стана твърд. — Но в буря като тази и капитанът толкова разсеян…
Хваната в капана на тъмнината, Тес почувства, че става наблюдателна и интуитивна. — И вие се чувствате виновен — каза тя бавно. — Вие трябва да бъдете на палубата с него, не тук с мен — това беше заявление, а не въпрос.
— Да, би трябвало, в името на всичко свято! — гърленият глас на Падриж беше дрезгав от гняв. — Но ТОЙ ми каза да стоя тук, и ще стоя тук, освен…
— Освен какво?
— Освен, ако вие не ми дадете думата си, че няма да избягате отново, малката.
В напрегнато мълчание Тес обмисляше въпроса му, чувствайки по някакъв начин, че бретонецът ще приеме нейната дума като споразумение. Съзнаваше също, че ако го задържаше тук, биха могли всички да загинат.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Много добре, аз ви давам думата си. Само… — пръстите й извиваха неспокойно гънките на студените чаршафи на леглото, — н-не ме заключвайте.
— Вие давате думата си? И се кълнете пред Бога?
— Д-да.
— Тогава няма никаква нужда от заключване — каза просто Падриж.
Тес премигна, чувайки звука на течност плискаща се в стъкло.
— Въпреки, че се съмнявам, че ще направите както ви съветвам — продължи той. — Аз ви оставям гарафа със сайдер от Свети Бри, до вас на масата и пълна чаша. Това ще ви стопли малко, а и вие никога няма да опитате по-сладка бутилирана слънчева светлина, морска чайко.
— Мерси! — Тес промълви просто, знаейки, че не можеше да пие и че сайдера не би бил нещо повече от киселина в устата й.
Креслото проскърца, тя чу ботушите му да трополят по дървения под. Вратата се отвори, пропускайки смразяващия вятър в стаята, след това се затвори с трясък.
Тес остана сама отново и то както обеща Падриж — незаключена.
Още докато ботушите му трополяха по стълбите, Тес започна да зъзне. Около нея тъмнината се премести, идвайки по-близо. В същия момент корабът изстена и потрепери, подмятан като сламка от яростта на бурята.
Сенките станаха по-плътни, приближавайки се към нея. С побелели устни от напрежението, тя допря студените си пръсти до тях, за да не изкрещи. Навън вятърът виеше пронизително.
Тя ще бъде затворена тук, за остатъка от живота си — мислеше си отчаяно. Затворена като в капан завинаги, също както в тъмните тунели…
Тес се вкамени, чувствайки настръхналото докосване на дебел, космат крак.
Не, каза си тя паникьосано. Те не биха могли да са тук. Това беше различна тъмнина, различни сънища.
Близо до пода чу лекото шумолене на малки тела. Задавено хленчене се прокрадна през устните й. Бори се, си каза тя. Те са само в твоето въображение.
С побеляло лице се облегна на стената, свивайки краката си за защита пред гърдите си. Тя започна да трепери, леко в началото, след това в диви, конвулсивни изригвания.
Упорито се съпротивляваше, вложи в борбата всичкия си разум и воля. Но това не бяха същества, които можеха да бъдат победени със силата на логиката или светлината.
Тези същества извираха от тъмнината и въображението, тяхната сила не можеше да бъде конфронтирана директно.
Тресейки се, Тес намери завивката и я дръпна около себе си. Момент по-късно чу първото леко тяло да тупва върху чаршафите и да шепне през леглото, пълзейки към нея.
Последната следа от топлина се изцеди от лицето й.
ТРЯБВА ДА ЗАПАЛЯ СВЕЩ! — изкрещя тя в мълчанието на ума си.
Тогава стройното й тяло се вкамени, като разбра, че този път няма да има спасение.
Никога отново няма да има светлина, която да я освободи от нейните кошмари, тъй като светлината си беше отишла от нейния свят.
Това мъчение щеше да бъде завинаги.
— Бих казал, че минахме най-лошото. Дръж кораба стабилен докато стигнем Морбихан — уморено Андре отмахна тъмни, мокри кичури коса от лицето си.
Беше уморен, по дяволите, изхабен и изсмукан до кости. Беше почти замръзнал в тези прогизнали дрехи.