Пръстите на Тес сграбчиха студените завивки на леглото. Мили Боже, щяха ли сега да умрат в морето?
Изведнъж пръстите й замръзнаха. Английски патрулен катер ли беше казал Падриж? Защо не беше помислила за това по-рано? Да, тя трябва да се опита да излезе на палубата преди…
Но нейната луда идея беше мъртвородена. Дори по някакъв начин да можеше да сигнализира на английския кораб, какво можеха да направят те за нея? Да спуснат лодка — в това бурно море?
Раменете й се смъкнаха. НЕВЪЗМОЖНО.
Кой го е грижа? Тя беше пасажер на борда на френски контрабанден кораб и това по същество я правеше и нея криминална. „Просто така се случи, че аз плувах в Ламанша, когато знаменитият капитан на «Свобода» ме намери и ме качи насила на кораба.“
Тес се намръщи, като си представи недоверието им при един такъв разказ.
Не, те никога не биха й повярвали. И с пълно право — си мислеше тя мрачно, давайки си сметка за тайните на нейната идентичност.
Една сълза се плъзна по бузата й и тя я избърса ядосано. Тъмни и замъглени, очите й се взираха в тъмнината, без да виждат нищо. Още едно гюле експлодира някъде високо над главата й и Тес залитна, когато корабът се заклати и потрепери.
Не, тя нямаше никакъв избор освен да стои тук и да чака.
Надявайки се, че няма да умре през следващите няколко минути, сама и забравена в тъмнината.
Стори й се, че са минали часове преди крясъците да спрат.
Най-накрая тичащите стъпки по палубата се забавиха. За първи път Тес си даде сметка, че ръцете й я боляха от нейното стискане на завивките.
Някъде откъм кормилната част на кораба дочу Андре да дава гърлени заповеди.
На нея ли й се струваше така или наистина силата на вятъра намаля, морето не бушуваше вече така диво?
Стройните й рамене потрепериха, пулсиращи от болка от това, че ги беше държала твърде дълго стегнати от напрежение.
Изведнъж тежки стъпки прогърмяха надолу по стълбите, вратата беше отворена с трясък. Тес чу шум от борещи се тела.
— Пуснете ме, по дяволите! — силният вик на Андре процепи въздуха, по-силен от виещия вятър.
Тес се намръщи, тъй като не беше в състояние да разбере гърленият бретонски, на който той заговори след това. Но значението им беше почти ясно и тя беше доволна, че това негодувание не беше отправено към нея.
Чу се глухо тупване, последвано от сподавен вик от болка на Падриж.
— Може ли наистина да се страхувате от едно малко парче олово? — попита Падриж.
— Аз не се страхувам от нищо, льо Бра — прогърмя Андре. — И ти много добре го знаеш! Остави ме да се върна на палубата, където имат нужда от мен. Ние все още не сме достатъчно далече от рифовете, а и английския патрулен кораб би могъл да се върне.
— Не и след начина по който ги изгонихте, мой капитане.
Гласът на Падриж се стопли, със следи на хумор в него.
— Господи, беше чудесна гледка. Аз ще разказвам на внуците си за това един ден.
— Ти няма да доживееш да имаш внуци, ако не ме пуснеш!
— Нито вие ще живеете, ако ви пусна!
Тес скочи на крака.
— Престанете! — извика тя неспособна да понася повече тяхната кавга.
— Хиляди извинения, приятелю мой, но ти няма да бъдеш за дълго на този свят, освен ако льо Фур не извади това парче олово от крака ти. Ти вече си прогизнал от кръв!
— Ти наричаш това рана, Падриж? Това не е повече от убождане с иглата на една стара жена!
— За такова малко нещо, твърде много кръв е изтекла — каза Падриж сухо. — Сега отиди и си легни спокойно като смел човек. Твоята жена учтиво ти предоставя леглото, за да го ползваш. Ти не би искал да нараниш чувствата й, нали?
ТВОЯТА ЖЕНА.
Тес потрепери. Думите изглеждаха така неестествени, така истински по някакъв начин.
Острото мълчание, което последва след невинното изявление на Падриж, беше нарушено от Андре, който пое рязко въздух.
— Размърдай си туловището и се върни на палубата, Падриж. И внимавай платната да са по посока на вятъра. Ще вали още преди да се съмне.
— О, на всяка цена, аз ще бъда много грижовен към твоя кораб — промърмори първият помощник-капитан.
— Още едно последно нещо, Падриж — каза капитанът. Следващите думи бяха само за неговия помощник-капитан и бяха казани на бърз бретонски.
Когато свършиха, Тес чу Падриж да прекосява пода. Вратата се отвори и Падриж излезе, крещейки за льо Фур.
Тес не помръдна, чувствайки мощното присъствие на капитана с всяка фибра на тялото си. Той беше наблизо, тя знаеше, тя можеше да чуе неговото дрезгаво, неравномерно дишане.
— Моя малка.
Две думи. И все пак в тях се съдържаше такова богатство от чувства: нежност, триумф, несигурност и силно мъжко желание за притежание.