Имаше ли в тях и следа от съжаление — чудеше се Тес. Тя тръсна главата си, намръщвайки се в тъмнината.
— Ела и ми помогни да легна в нашето легло, морска чайко — нареди Андре.
— Аз не мога да ви помогна — каза тя, засрамена, че не можеше.
Изведнъж се ядоса, че единственото нещо, което й поиска, не може да го направи.
— В случай, че сте забравил аз не мога да виждам — добави тя ледено.
— О, но ти можеш да ме чуваш, морска чайко. И най-важното от всичко ти можеш да ме ЧУВСТВАШ. Нека това чувство да те води сега към мен.
Ядът й се разпали. Лудост! — си помисли тя. И все пак…
Бавно започна да се придвижва към мястото, където си представяше, че стои той, тежкото му дишане й беше пътеводител. Почти можеше да види неговата висока, мускулеста фигура да стои в рамката на вратата, изучавайки я с арогантно изражение на лицето.
Французинът не издаде никакъв звук, за да й помогне, забеляза Тес, което само усили нейното желание да успее. Нервите й се обтегнаха, проучвайки тъмнината.
Тогава тя го почувства — странен, див резонанс, който нахлу в кръвта й, вибрирайки през костите и мускулите й.
Това беше вторият урок, който той й даде.
Тя се вкамени и напрегна всичките си усещания, за да го намери.
Той беше много наблизо, тя знаеше това сега, когато задавеното му дишане спираше, това само потвърждаваше нейното предположение.
Тес се обърна надясно. Леко полъхване на въздуха я погали по зачервените бузи, развявайки една непослушна къдрица на врата й.
Минута по-късно нейните пръсти докоснаха мускулестата му ръка, твърда под влажната вълна на пуловера му.
— Вярваш ли ми сега — измърмори грубо капитанът на „Свобода“. — Ти виждаш и чувстваш много повече отколкото си даваш сметка, моя малка — той промърмори едно проклятие. — И това е за мен, морска чайко. Запомни това. Не е за него.
Без предупреждение ръката на французина се изплъзна под пръстите й и той припадна със силен вопъл върху пода.
28.
— Падриж — извика Тес диво, търсейки с треперещи пръсти главата на Андре. Коленичейки се мъчеше да я сложи в скута си.
Стори й се, че мина цяла вечност преди да е чула отговор и да чуе трополенето на крака надолу по стълбите.
— Този човек няма повече мозък от магаре! — един непознат глас изграчи. — Помогни ми да закараме този глупак в леглото, Падриж!
В следващата минута безжизненото тяло на капитана беше повдигнато. Тя чуваше двамата мъже да пъшкат, докато го слагаха на леглото.
Пръстите на Тес се спускаха и разпускаха, вкаменила се от шока в средата на стаята.
— Какво, какво му се е случило?
— Топка от английски мускет заседна в бедрото му, ето какво — отговори Падриж мрачно. — Улучиха го докато се опитваше да ви заведе долу. Този глупак отказа да напусне палубата. Сега е загубил твърде много кръв. Льо Фур?
— Да, Падриж. Аз съм готов.
— Какво смятате да правите — попита Тес плахо.
— Льо Фур ще го извади, докато ние ще се молим ръцете му да останат стабилни. Най-добре е да се направи сега, когато капитанът е все още в безсъзнание.
Тес вдигна ръка до устата си. Вълна от вина я заля. Когато това се е случило, той се е опитвал да я заведе долу, за нейната безопасност.
Ако тя не беше ходила на палубата, той можеше да не бъде въобще ранен. Можеше да е здрав сега, стоящ пред нея, вадейки душата й с огъня и предизвикателството на грубия си глас.
В стаята се чу дрънченето на метал. Тес дочу слаб смучещ звук и след това ужасното стържене на метално острие, което реже човешка плът. Андре изстена, след това промърмори нещо неясно в неразбираема смесица от френски и бретонски, подплатени с английско проклятие.
Сладко-острият мирис на кръв изпълни стаята заедно с парливия дъх на пот — миризмите на болестта и страха.
На приближаваща се смърт.
Дъхът на Тес пресекна, като си представи кошмарната сцена — големият мъж се бори, леглото прогизнало от кръв, докогато льо Фур търси скритото топче. Тес се залюля, сигурна, че ще припадне.
— По дяволите! Той се събужда. Задръж го легнал, Падриж!
— Аз не мога, не и тази свещ в ръката ми. Малката?
С побеляло лице, Тес се плъзна към леглото.
— Можеш ли да държиш това? И да го държиш неподвижно? — Падриж направляваше пръстите й около металната основа на свещника. Тя го чу да проклина. — Ти няма да ме подведеш, нали?
— Аз, аз съм наред — успя да отвърне тя. — Продължавайте, по-бързо! Колкото повече той кърви… — нямаше нужда да довърши.
Ужасното стържене се поднови. Андре измърмори дрезгаво с пресъхнали устни. С побеляло като платно лице Тес слушаше звуците на неговата борба. Пот се стичаше от челото й, тъй като лицето й бе окъпано от горещината и пушека на свещта.