Минута по-късно Джем изчезна, затваряйки вратата със силно блъскане.
Незабавно раменете на Хобхауз се смъкнаха. Въздишайки остро той прокара неспокойна ръка през тъмната си коса.
Зад него, Лети издаде звук, нещо по средата между въздишка и ридание, очите й пълни със сълзи.
— Къде е тя? Мили Боже, какво би могло да й се случи? Вече станаха три дни!
— Бих искал да зная, Лети — очите на мъжа се присвиха. — Той казал ли е нещо? — Хобхауз изръмжа като видя камериерката да се изненадва. — О, не си прави труда да ме лъжеш. Зная много добре, че ти и камериера на виконт Рейвънхърст се измъкнахте, за да се срещнете в двора на църквата.
Отказът затихна на устните на Лети.
— Не, нищо. Виконтът е в Дувър по официални ангажименти. Пийл не можа да ми каже повече от това — раменете й се смъкнаха.
— Не би искал, е по-вероятно — промърмори Хобхауз взирайки се в тихата стая, спомняйки си всички часове, на щастие, които беше изживял в нея. Неща, които не беше изпитвал преди да започне да работи за Тес Лейтън.
Дълбоките бръчки на сериозното му лице се отпуснаха за момент.
Имаше време когато точно преди две години…
Устните му се закръглиха леко, когато Хобхауз си спомни как тя беше очаровала месаря и отложила плащането, когато трябваше да затворят Ейнджъл за две седмици, защото покрива течеше.
Скоро след това пътя й се пресече с този на един търговец с големи юмруци, който мърмореше за разходите, за да задържи надменния френски готвач. Да, за Бога, за няколко минути тя завъртя Едуар на малкия си пръст, настоявайки за възможността да направи кухнята на Ейнджъл по-различна от обикновеното.
Така и стана, Хобхауз си спомняше с усмивка. По начин, който никой не очакваше.
Що се отнася до мисис Тредуел с продълговатото лице, мис Тес направи каквото можа.
Възможно ли е всичко това да го няма, цялата тази радост и рядък дух да са си отишли от света? Хобхауз се намръщи, просто отказвайки да го повярва. С намръщено лице, стисна юмруци и ги вкара надълбоко в джобовете си. Там те докоснаха метал.
Мръщейки се, той измъкна малко сребърно кръгче, което блестеше на слънчевата светлина — амулета на Тес, паднал през нощта на последното й бягане. Без да каже дума той пусна тежкото парче обратно в джоба си преди Лети да може да го види.
Изведнъж амулета стана студен в пръстите му — ледено студен.
Очите на Хобхауз се присвиха, потъмнели от болка.
СТУДЕНИ КАТО ГРОБ? — попита мрачен глас.
29.
— О-о-х…
Часове по-късно сух, дрезгав вопъл събуди Тес, очите й се отвориха към сенките.
Защо е така тъмно? Чудеше се тя, все още неориентирана, опитвайки се да махне паяжината на съня от ума си.
Тогава, когато съзнанието й се върна с цялото си сурово мъчение, тя замръзна.
Вече знаеше отговора на нейния въпрос, знаеше, че викът от болка беше нейният собствен. Знаеше, че беше сляпа, загубена в тъмнина, която щеше да продължи до края на дните й.
Тя потисна ридание и се опита да се обърне с лице към възглавницата и откри, че корава ръка се беше увила около гърдите й и имаше мъжка глава до нейната. Огън премина през нея, когато пръстите му се стегнаха и нежно погалиха копринената й кожа.
Сърцето на Тес подскочи при докосването му. С накъсано дишане се освободи.
— Много е топло — дрезгаво каза той. Този път на английски.
Мистериозен човек, с много езици и таланти е капитанът на „Свобода“, си помисли Тес. Беше ли и мошеник?
Мълчаливо се протегна за чашата, която беше оставила пълна на страничната маса и мекота погали китките й като направи това. Тя се намръщи учудвайки се на цялата тази коприна и дантели.
Тогава си припомни за сандъка, който Падриж беше донесъл неотдавна. В парфюмираните му дълбочини тя беше намерила халата, който носеше сега, заедно с други неща от същия изключителен сатен. С ниско изрязано деколте дрехата падаше почти до глезените й, дългите й ръкави завършваха с облак от дантела. Като другите, дрехата трябва да е била ужасно скъпа, по всяка вероятност изработена в Париж за дама с много скъпи вкусове.
Или по-вероятно, за жена, която въобще не беше дама.
Като нея — помисли си Тес мрачно, бузите й станаха ярко червени.
— Вода. Т-трябва ми вода.
Преди Тес да беше успяла да насочи чашата към устните на Андре, той се изправи.
— Англичанке? Ти…
— Ето! Ето вашата вода — гласът на Тес беше спокоен и внимателен, тя говореше на английски, както и той.
Чашата беше взета от пръстите й. Тя го чу да пие дълбоко, след това остави чашата на масата с рязък звук.
— Ти се мръщиш? Защото аз говоря на английски, както сега? Но при моята работа човек трябва да говори много езици, разбираш ли? Дори някой развален език при случай — добави той мрачно. Мърморейки капитанът обърна на френски. — Проклет език без грация е английският. Френският език е неизразимо по-експресивен — и по присъщият му рязък начин той смени темата още веднъж. — Мисълта за моята работа отблъсква ли те, me kalon?