— Продължавай — настояваше той.
— Тогава нищо — само тъмнина.
И болка, мислеше си Тес. Тъп, пулсиращ пристъп, който разкъсваше самата й душа. Но тя не смяташе да му каже за това. Свивайки ръцете си в юмруци, тя се бореше да отрече болката, която все още трещеше в главата й.
— А сега?
— Точно както преди. Тъмнина — това е всичко. — Сухите устни на Тес трепнаха за момент и успя да се усмихне. — Сега би ли ме завел, моля ти се, да видя този остров, за който се хвалиш от толкова време.
— Ти лъжеш, малката — изръмжа капитанът на „Свобода“. — Аз искам истината, за Бога!
— Всичко е така, както ти го казах. Усещането отмина. Защо отлагаш, когато твоят екипаж сигурно е нетърпелив да слезе на брега?
Грубо мърморене на несъгласие се чу от невидимите фигури наоколо. Грубият глас на Падриж й каза:
— Не толкова нетърпеливи. Има доктор във Ване, Андре. Трябва ли да…
— Нямам нужда от никакъв доктор — обяви Тес рязко. — Какво добро може да направи за мен един шарлатанин?
— Трябва да те прегледат — изръмжа Андре. — Може би…
— Може би той има магическа пръчка? Може би той може да ме поръси с лунен прах и ще възстанови зрението ми? Не, стига с тези фалшиви надежди. Оставете ме да приема нещата такива, каквито са — устната на Тес затрепери и тя я стисна със зъбите си. — Имаш ли намерение да ме заведеш на този твой остров или ще трябва да намеря лодка и да греба самата аз до там?
Напрегнато мълчание се възцари около нея. Бедрата на Андре се стегнаха под врата й. Когато той помръдна, твърдата, подута линия на мускула при слабините му докосна рамото й.
Сърцето на Тес подскочи и в отговор почувства как гореща вълна я залива. Тя издаде езика си, за да навлажни изведнъж изсъхналите си устни.
Дълго, ниско казано проклятие се изтръгна от устата на капитана, последвано от поток заповеди към екипажа. Тес почувства, че грубо я повдигат, заключват я две гранитни ръце и я носят по палубата.
Тя беше в гребна лодка преди да се усети, клатушкайки се и плувайки към брега.
— Ти имаш темперамента на луд глиган, знаеш ли това. В името на всички светци, мисля, че трябва да те напляскам — каза Андре мрачно. — Освен ако не намеря по-добри начини да те укротя. Но едно нещо знам със сигурност. Боли те, англичанке — мога да видя това по начина по който се свиваш като се разклати лодката, начинът по който устните ти се обтягат и побеляват. Не можеш да се надяваш да скриеш такива неща от мен и ще е добре да научиш това сега. Ако решиш да пренебрегнеш тази болка няма да споря с теб. Моля те само да ми кажеш когато стане твърде силна, за да се понася. Тогава ще ти дам нещо, което ще я облекчи. И разбира се, ти ЩЕ се видиш с доктора от Ване, когато той пристигне тази вечер — гласът на Андре беше студен и безпрекословен, не оставяйки място за протест. — Престани да спориш с мен и ми позволи да завържа това проклето парче плат върху очите ти. Може би то ще ти помогне да се чувстваш по-комфортно докато извикаме доктора.
Тес кимна мълчаливо, чувствайки сълзите й тихо да се стичат по бузите. Тя беше засрамена от отстъпчивостта си, но беше и твърде уморена, за да се бори, доволна да остави взимането на решения на този твърд, загадъчен непознат. Тя се обърна, избърсвайки бузите си.
— Кажи ми за Падриж — каза тя, нетърпелива да смени темата. — Той женен ли е?
Андре не отговори веднага. Въздъхна, продължително и силно, мърморейки си нещо под нос.
— Много добре, вироглаво създание, той е женен и то от десет години. За жена толкова малка и деликатна, колкото той е огромен. Има и четири сина.
Имаше ли следа от съжаление в гласа на капитана?
— Приличат ли на него? — попита Тес, искайки й се да види лицето му.
— Съвсем, всеки един с румени бузи и проницателни зелени очи. И всеки един по-голям от него.
— Какво мисли жена му за тази работа, която го отдалечава от къщи понякога за седмици?
— Тя го приема, както всички бретонски жени трябва да го правят. Тя много обича съпруга си. Да, те са странна двойка, но никога не е имало по-рядка любов — той се обърна и Тес почувства, че гледа към нея. — Освен, може би, моята, МОЯ МАЛКА — добави той грубо.
Скоро навлязоха в тихите, заслонени води на залива. Тес можеше да чуе как вълните се плискаха нежно, въздухът бе богат със смесения мирис на камелии, мимози и бор. Около тях имаше разхвърляни двеста малки островчета, обсипващи сребристия залив, каза й Андре, и Тес можеше само да се учудва на разликата между това място и сърдитото, ревящо море на север.
Омагьосано място, мислеше си тя, слушайки тихият плясък на вълните. Място за мечти.