— Стига си ме баламосвал, млади човече. Слушай дамата си, това е моят съвет към теб. Що се отнася до мен аз ще отида до градината си, където мога да мисля за моя беден мъртъв Пиер и как аз скоро ще бъда с него — стъпките й заглъхнаха бавно.
В падналото изведнъж мълчание, Тес можеше да почувства, че Андре е наблизо, изучавайки лицето й.
— Опъни полите си англичанке, и се приготви да получиш това, което ти се полага. Тези са от Падриж — наръч рози падна в скута на Тес, напарфюмирайки въздуха със замайваща сладост. — Тези са от Льо Фур — мирисът на мимози се понесе. — И тези са от мен.
Камелии — помисли си Тес, обвита в силния им парфюм. Гърлото й се стегна.
— О, Андре — въздъхна тя. — Колко мило.
Топли и гъсти като мед, последните лъчи на слънцето докоснаха раменете й. Някъде в близката горичка птица започна да пее. Седнал до нея Андре запя една стара бретонска песен, след това преведе тъжните, сладки думи строфа по строфа докато се разтопяваше в огнено тържество над спокойните вълни на залива.
Късно, много по-късно, когато тя отново можеше да мисли с яснота, Тес разбра, че целият ден е бил една съблазън. С богата красота на грубият си глас, французинът я беше съблазнил; със смехът си, със силната бретонска храна, с която я беше хранил използвайки собствените си пръсти.
СЪБЛАЗНЯВАНЕ — всяка част от това. И тя беше паднала в този капан напълно, хваната преди да е забелязала, че е преследвана.
Дори пристигането на доктора скоро след това не беше нарушило магията — поне не в началото.
Пръстите, които опипваха бандажа й бяха леки и внимателни. Пълна с очакване, надявайки се, че скорошните болки в главата й сигнализираха завръщането на зрението й, Тес едва понасяше показващото се напрежение.
Докторът сумтеше и цъкаше слушайки внимателно за нейното произшествие. С внимателни пръсти развърза възела на бандажа й.
— Погледнете ме — нареди той.
Тес се опита. Опита с цялата сила на волята си, но срещна само тъмнина.
Пресечен вопъл се изтръгна от устните й. С побеляло като платно лице тя се бореше с разочарованието, което се стовари върху нея като юмрук.
НИЩО. НИЩО ОСВЕН СЛЕПОТА.
Защо се беше осмелила да се надява?
Дишането й беше накъсано докато слушаше доктора да произнася думи на надежда и окуражаване, Андре често прекъсваше, за да зададе въпрос или да изясни съветите на доктора, въпреки, че те бяха доста оскъдни.
През дните на своята слепота Тес беше научила много за гласовете, и усети съжалението в гласа на доктора, въпреки, че той говореше за необходимостта от оптимизъм.
— … никога не е много късно…
— … невъзможно да се каже…
Думите започнаха да й убягват. Голяма черна сянка се надвеси над Тес, разтваряйки широко тъмните си крила, за да я покрие и смаже.
Когато докторът си тръгна, Тес не се помръдна, все още седяща в сенките на вече изстиналата градина. Със стегнато тяло, изпънато като тетива тя погледна към сенките, които я разделяха от Андре.
— Моля — каза с груб глас тя. Както им беше станало навик тя говореше на френски. — Мили Боже, Андре, вие трябва… — гласът й се прекъсна за момент. — Вземете ме в леглото си тази нощ. Вземете ме при светлината и ме накарайте да горя. О, моля ви, накарайте ме да забравя този кошмар!
Тя дори не си даде сметка за грешката си.
Но Андре чу и лицето му помръкна при тази дума. Дори сега тази жена не можеше да се насили да използва ТИ, по-интимната форма на обръщение към него. Малък пропуск, но значещ много.
Особено като се имаше предвид, какво искаше от него.
Сърцето на Тес биеше така бясно, че тя едва чу грубото ръмжене, което се откъсна от гърлото му. В следващия момент здравите му ръце я хванаха за китките и я вдигнаха на краката й.
— Това ли е за което ме молиш, англичанке? — той изръмжа. — Тогава това е моят отговор. — Не! Господ ми е свидетел, не. Това няма никога да го направя!
32.
Тес потрепери с побеляло лице като чу откровената ярост в гласа на французина.
Свършено, всичко е свършено, мислеше си тя, чувствайки че умът й става безсилен, като че ли всичко това, което се случи не беше нищо друго освен сън.
Или кошмар. Изведнъж й се стори, че е точно това, същите кошмари, които винаги беше имала, кошмара, който я беше преследвал след тези дни и нощи, които прекара заключена в тунелите на Феърли.
Мракът вече я беше обгърнал, когато чу тихото проклятие на Андре.
— Дори сега ти не можеш да го кажеш, нали! ТИ, ТИ! Кажи го! — неговите пръсти, както бяха впити в китките й, започнаха да треперят. — Упорито създание, мислиш си, че си в безопасност, че тези стени могат да те защитят. Но те само те заробват, англичанке. Кажи го!