НАМЕРИ СИ НЕЩО, С КОЕТО ДА СЕ РАЗСЕЕШ, ГЛУПАКО — си каза той рязко, извивайки се от леглото, за да вдигне малко парче борово дърво и тесен нож. Скоро пръстите му летяха над дървото, измайсторявайки малка фигура, като момче той беше придобил това умение и не го беше забравил.
Но докато дялкаше, Андре откри, че трябва да се обърне с лице към въпроси, които преди това винаги беше успявал да избегне.
Въпроси за това, какво смяташе да прави по-нататък с хубавата англичанка. Въпроси за това, какъв вид негодник е той, за да я държи тук. Какво би могъл да й предложи? Само трудности и опасност, предшествани от няколко кратки часове на удоволствие.
Само лъжи и още лъжи.
Дори сега те бяха заобиколени от опасност, въпреки че тя не можеше да знае това. Тъмната му идея фикс го накара да поеме рискове, за които не трябваше дори и да помисля.
Имаше толкова много неща за които той имаше нужда да я попита, толкова много неща, които тя заслужаваше да научи на свой ред. Но той знаеше, че беше твърде скоро за това. Не и когато доверието й в него беше все още толкова слабо.
Брадатото лице на капитана се оживи от горчива усмивка. Слабо? По дяволите, то не съществуваше! Тя изглежда не се доверяваше на никой и нищо.
Колко ли дълбоко, чудеше се той, бяха свързани все още мислите й с нейния английски виконт?
Изведнъж той настръхна, сподавяйки ругатня.
Поглеждайки надолу видя, че ножът му се беше изплъзнал и кръв се стичаше по дланта му.
НЕПОХВАТНО НЕЩО НАПРАВИ, ПРИЯТЕЛЮ МОЙ, мислеше си французинът, избърсвайки алените следи с другата си ръка.
Кръв и още кръв.
Андре затвори очи, спомняйки си миналото с болезнена яснота. Да, той беше проливал кръв — не веднъж, а много пъти. Изглежда, че тези сърдити призраци го чакат — сега и винаги.
Очите му се отвориха. Може би повече от всеки друг той можеше да разбере нуждата на англичанката да спи на запалена свещ.
Би ли могло тази негова дивашка идея фикс да доведе до ново проливане на кръв?
Изведнъж той замръзна, целият му инстинкт на моряк застана нащрек. Отвън пред вратата се чу слабо скърцане на дърво.
Плъзвайки се от стола, той рязко отвори вратата.
— Извинявам се, че те безпокоя, приятелю — грубият шепот беше на Падриж.
— По дяволите, човече! Без малко щях да ти прережа гърлото! — мръщейки се Андре пусна ножа, който държеше. — Казвали ли са ти някога, че чувството ти за време е отвратително! — с кимване на глава Андре въведе първият помощник-капитан в хола, напълно несъзнаващ впечатляващата си голота.
— Нещо подобно беше и в Морле, когато жандармеристите ни нападнаха най-неочаквано. Мисля, че ти тогава каза нещо подобно. И разбира се, този ден аз попаднах на теб, дишащ тежко в купа сено с дъщерята на търговеца от Ване.
— ТЯ беше тази, която дишаше тежко, повярвай ми, приятелю мой. Да, аз бях забравил за това. Но какво е това толкова важно нещо, което те е довело тук сега?
Руменото лице на Падриж потъмня.
— Френски войници, цял отряд, проверяващи всеки съд в пристанището. Изглежда са си наумили да конфискуват всяко нещо, което изглежда, че може да плува. Аз не мисля, че ти би искал да загубиш „Свобода“, заради някои от Наполеоновите адмирали.
— Ти си прав, приятелю мой. Дай ми няколко минути и аз ще те последвам.
Мълчаливо брадатият капитан се промъкна в осветената от свещ стая и застана гледайки надолу към спящата жена, чиято протегната ръка бе обгърнала мястото, където той лежеше минути преди това. Гримаса изкриви лицето й.
— Спи, моя малка — промълви Андре. — Когато се върна, повярвай ми, ще те накарам да се занимаваш и с други неща, освен със спане.
Той намери Марте в кухненския килер, подреждайки последните чисти съдове.
— Наблюдавай я, Марте. Аз няма да се бавя, но ако тя се събуди…
— Аз ще се погрижа за твоята жена — каза кратко старата слугиня. — Върви по-бързо преди Падриж да се е пръснал по шевовете от нетърпение.
В тихите нощни часове, които последваха, старата жена водеше юначна битка със съня, разхождаше се за кратко и след това сядаше, за да закърпи някои от скъсаните ризи на Андре. Когато клепачите й натежаваха твърде много, тя ставаше да се разходи отново.
По някакъв начин тя виждаше набръчканото, усмихнато лице на мъртвия си съпруг да плува пред уморените й очи. Преди Марте да го осъзнае тя беше заспала.
— Ти все още нямаш писмо от нея?
Лорд Ленъкс потъна в едно кресло, в предния салон на Ейнджъл. Разочарование разкривяваше красивите му черти.
Мълчаливо Хобхауз поклати глава, продължавайки да нарежда сребърни подноси, прибори за маса и безупречно чисти ленени покривки за чай. Графът въздъхна високо, поклащайки глава.