— О, Господи, Андре…
Но капитанът на „Свобода“ я избута зад себе си.
— Влез вътре, жено.
Тес потрепери, чувайки остротата в гласа му, едва потиснатото насилие. Почти глас на непознат.
Гласът на човек, който би могъл да убива и да убива лесно. Щастливо дори.
Зад нея стъпките върху счупеното стъкло изведнъж спряха.
— Какво мислиш, че правиш, бретонско прасе? Кучката е наша. Може би след като свършим с нея, ще ти оставим нещо и за теб. Махни се от пътя ни.
В тясната врата Тес се обърна и чу бързо тупване и след него тихо клокочене. След това настъпи мълчание.
— А ти? Искаш да получиш същото като приятеля си ли? — Андре изръмжа тихо.
— Върви по дяволите! — изрева в отговор невидимия човек, вече оттегляйки се през счупената врата в градината. — По дяволите, всички вие миризливи бретонци! Ти ще си платиш за това, само почакай и ще видиш!
Препъвайки се и псувайки, мъжът мъкнеше полупридналия си приятел зад себе си и премина през живия плет, така както и беше дошъл.
Напрягайки се да чуе, Тес чакаше, вкаменила се, дъхът й излизаше на малки тласъци.
— Още кръв — промълви Андре. — Никога ли няма да свърши?
Тес го чу да се обръща, краката му мачкаха стъклата, докато се движеше към нея.
— Порязала ли се, моя малка? — гласът му беше дрезгав, движенията му несигурни, когато хвана ръката й и търсеше раната.
Диво потрепване мина през Тес.
— Благодаря на Бога, че дойде.
— Какво, в името на небето, правеше навън, жено? Ти отиде да ги търсиш ли? — изведнъж гласът му беше различен, студен и твърд като нож. — Нима новостта на моето тяло така бързо отшумя?
Тес замръзна, недоверие стягаше лицето й. ЗА КАКВО ГОВОРЕШЕ ТОЙ?
Мазолести пръсти сграбчиха китката й, болезнено силно.
— Отговори ми — нареди Андре.
Гняв премина през нея.
— Пусни ме — изсъска тя. — Ти нямаш никакво право.
— Обратното, англичанке. Аз имам всички права. Да те вкарам в леглото си, да те пречупя. Да правя всичко, което поискам с теб. Аз пролях кръв заради теб, ти видя, и това те прави моя — изръмжа той. — Да те имам, когато и където поискам. — Пръстите му се стегнаха, привличайки я към гърдите му. — Започвайки веднага тук.
— Престани! — разплака се Тес, извивайки се напразно в железните му пръсти. — Аз трябваше да се досетя, че ти си като всички други!
— Имало ли е толкова много? — гласът му беше нисък, определено опасен.
— Твърде много — каза Тес, чувствайки, че сълзите се стичат надолу по бледите й бузи. — Ох, аз мислех, че ТИ си различен.
С изръмжаване Андре я притегли към тялото си, обхващайки ханша й, за да я настани в седлото на бедрата си.
— Аз съм просто мъж, малката. Мъж, гладен за теб, по дяволите! Нямам намерение да те загубя — не и когато току-що те намерих! — Устата му слезе надолу към устните й, захапвайки ги грубо. Удавяше протестите й преди да се родят, не обръщайки внимание на болката, която й причиняваше.
Той я целуваше и целуваше, със студена, пресметната ярост, докато Тес се олюля поради липса на въздух и малки пламъци избухнаха зад слепите й очи.
Изведнъж, без да каже нито дума, Андре я освободи, отстранявайки я рязко.
— Върви си — изръмжа той.
С пребледняло лице тя се обърна, опитвайки се да тича, заповядвайки на краката си да се движат — откривайки, че не може.
— Върви си, англичанке! Ще стане само по-лошо, обещавам ти. Много по-лошо. Малко време — това беше всичко, което исках. Но…
Той не се доизказа.
Тес стоеше неподвижна, парализирана от болката в гласа му.
През счупеният прозорец луната хвърляше блестящи лъчи от светлина, превръщайки кожата й в сребро. На Андре тя изглеждаше като същество от друг свят, призрачно хубава, русалка застанала несигурно между света на хората и на морето.
Тес чу вика му след един удар на сърцето си и след това тропота на краката му.
— Извини ме, малката — каза дрезгаво, обхващайки със силните си пръсти нейните бузи. Движейки се бавно зад нея той обърна лицето й, за да срещне взора й, почти уплашен да се обърне към нея директно. — Това беше ярост и страх и… — дъхът му премина през хладната й кожа, устните му ги последваха секунда по-късно. — Няма значение какво е било, ако само можеш да забравиш. Да, аз трябва някак да те накарам да забравиш.
Твърди бедра докоснаха леко нежното й задниче. С тъмен вопъл Андре я придърпа към себе си, извивайки на дъга гърба й, докато главата й падна на раменете му. Целувайки лицето й той търсеше дивия й пулс.
— Сложи ме в тъмната коприна на твоята ножница, морска чайко. Заведи ме там, където бушуват яростни бури. С теб те винаги ще бъдат бури и сенки, и след това сладка забрава.