— Ти трябва да вървиш, англичанке — гласът на Марте се повиши, станал пронизителен от страх. — Ако останеш, ще донесеш опасност за всички нас!
— СБОГОМ, МОЯ ДИВА ЛЮБОВ! — с побеляло лице и мълчалива, Тес му изпрати последното си сбогом от дъното на потъналото си в скръб сърце.
МОЖЕ БИ НЯКОЙ ДЕН, КОГАТО ТАЗИ ГОРЧИВА ВОЙНА СВЪРШИ И ЛАМАНШ Е СПОКОЕН И СРЕБЪРЕН КАТО ОГЛЕДАЛО, АЗ ЩЕ ВЗЕМА ЛОДКА И ЩЕ ДОЙДА ДА ПОТЪРСЯ ТОЗИ ИЗОЛИРАН ЪГЪЛ ОТ РАЯ. И ТЕБЕ, АНДРЕ ЛЬО БРИКС, ПРИБИРАЙКИ СЕ В КЪЩИ КАТО МОРСКАТА ЧАЙКА, КАКТО ТИ МЕ КРЪСТИ.
В сънят си брадатия французин стенеше тихо, прокарвайки пръсти по студената завивка.
— Trop tot — промълви той, потънал в неспокойни сънища.
ТВЪРДЕ СКОРО.
Не твърде скоро, си помисли Тес, вече давеща се в морето от самота, която се простираше пред нея до края на дните й.
ТВЪРДЕ КЪСНО. МОЖЕ БИ ВИНАГИ Е БИЛО ТВЪРДЕ КЪСНО.
Баща й се беше погрижил за това. Това беше единствения му принос към нея. И ако той не беше успял да разруши едно малко късче от надежда, един арогантен английски офицер най-накрая беше успял.
И сега Тес беше останала беззащитна пред нейната болка, тъй като французина, въпреки че го направи с добри намерения, разруши завинаги стените, които пазеха сърцето й толкова дълго.
— Мисли си за мен понякога, Андре льо Брикс — промълви Тес, избърсвайки първите горещи сълзи от бузите си.
След това се обърна и тръгна след Марте.
Каруцата беше малка и миришеше лошо, пътуването през разбитите пътища нетърпимо. Но „Свобода“ чакаше, точно както Падриж беше обещал, скрита в тясна пещера, в която никой, освен луд човек като Льо Фур не би се осмелил да влезе.
Дори с внимателното планиране на Падриж всичко беше на косъм. Тълпа от френски войници вече чукаха на вратата на къщата по времето когато те преваляха първия хълм.
— Не се тревожи за него — каза кратко Падриж. — Марте ще го скрие добре. Има пещера под скалите, за която никой не знае, освен нас тримата. Той ще бъде в безопасност там, докато, докато те забравят.
ЗАБРАВА. ПЪРВИЯТ ПЪТ Е ЗА ЗАБРАВЯНЕ, МОЯ МАЛКА.
О, Андре, аз не мога да го направя. Аз не съм силна повече, не както бях.
Спомените я задавяха, непоносимо мъчение.
СЛЕДВАЩИЯТ ПЪТ Е ЗА ГОРЕНЕ.
О, да, тя гореше. Той гореше ли също?
И ТОЗИ ПЪТ Е ЗА ЛЮБОВ… ГОСПОДИ, КОЛКО ЩЕ СЕ НАСЛАЖДАВАМ НА ТОВА ДА ТЕ ЛЮБЯ.
Свърши. Всичко свърши.
Падриж отдръпна намасленото платно покрито със зеленчуци и помогна на Тес да слезе от каруцата. Наблизо тя чу рева на прибоя и скърцането на дърво.
Преди да се усети, беше на палубата на „Свобода“, слушайки, тихите заповеди на Падриж и плющенето на платната, когато ги развиваха.
Боси крака тропаха по палубата, високо горе Тес чу вятъра да свири през въжетата.
И всеки звук беше тъжен, тежък от болката на сбогуването.
Времето минаваше като в мъгла. Пътуването беше бързо и безпрепятствено. Всяка вълна, която пресичаха и всеки повей на вятъра донасяше на Тес нова болка, защото тя знаеше, че те я отнасят надалеч от нейния спящ капитан.
Тя се молеше за светкавици и дъжд, да разкъсат платната и да препречат пътя й. Но тази нощ морето й се подиграваше, водещо спокойно и гладко към Англия.
Не беше само времето единственото нещо, което й се подиграваше по време на това агонизиращо пътуване. Някъде към средата на Ламанш тя почувства, че стомахът й се обръща и главата й кънти, тя, която никога не беше почувствала дори моментна морска болест в живота си.
Тогава една експлозия отекна в главата й — буря от безпощадни цветове и диви удари.
Тя се стегна, белите й пръсти се вкопчиха в студените перила на „Свобода“, докато нощта избухна в цветове.
Изведнъж Тес видя далечна стена от сребърни скали под кръглото, немигащо око на луната. С дрезгаво ридание, тя се обърна, търкайки пулсиращите си очи, невярваща.
Тъмнина, да, но изведнъж, това беше тъмнината на нощта, оцветена от хиляди сенки. Светло сиво. Тъмно сиво. Лъскав черен кехлибар.
— О, Андре — промълви тя съсипана. — Колко много щях да се радвам да споделя това с теб. Да се обърна и да видя всяка черта на лицето ти за първи път.
Вятърът развя косата й в див воал около бледото й лице. Нескрити, сълзите започнаха да текат надолу по бузите й.
— Толкова близко — толкова близко да мога да те видя.
Тогава тя се намръщи, изтривайки сълзите си с нетърпеливи пръсти.
Отново същото — лека белота на север, някъде близо до Уинчелси. Патрулен катер.
— Падриж!
Но бретонеца вече беше видял. Той изкрещя една заповед към Льо Фур, след това закрачи към парапета, където стоеше Тес.