Той беше голям и червенобузест, със светла коса, точно както Андре й беше казал.
— Боя се, че няма да имаме много време за сбогуване, малката. Аз ще те оставя близо да залива Феърли и ще изпратя двама мъже с теб. Повече не мога да отделя, боя се, не и когато този проклет английски катер скоро ще бъде по петите ми. Но Льо Фур ще дойде и ще се погрижи да бъдеш в безопасност — очите му се стесниха. — Какво има?
Сълзи се стичаха надолу по лицето на Тес. Тя беше загубила тази нощ нейния капитан и си беше възвърнала зрението. Тя мислеше, не, тя беше сигурна, че би предпочела да си беше запазила мъжа и да беше загубила зрението си.
— Нищо, Падриж. Просто, просто му дай това. Ще го направиш, нали? — с треперещи пръсти тя махна иглата за коса и я сложи в ръката на първия помощник-капитан. — Кажи му…
Да му каже какво? Какво имаше да се казва, когато тя трябваше да си отиде, а той да остане? Когато имаше войни и страни да ги разделят?
— Просто, просто му кажи, че аз няма никога да забравя.
— Отишла си? Отишла къде? — с потъмняло от ярост лице, брадатият капитан на „Свобода“ гледаше невярващо в Марте.
— Беше твърде опасно, ти трябва да знаеш това. Падриж дойде, докато ти спеше. Той каза, че те ще бъдат в Англия до сутринта, ако имат попътен вятър.
— Падриж направи това? — гласът му беше пресипнал от шока.
— Това беше единственият начин, Андре. Ти никога нямаше да я оставиш да си тръгне.
Старата жена казваше само истината, може би това нараняваше най-много от всичко. Неговата идея фикс беше довела тази англичанка тук, застрашавайки всички тях.
По някакъв начин тази констатация само направи Андре още по-сърдит.
С намръщено лице капитанът тръгна към вратата.
— Къде отиваш? — попита Марте.
— Да намеря лодка. КАКВАТО И ДА Е ЛОДКА!
Добре направено, мислеше си мъжът, с лице скрито в сенките. Много добре направено. Нито твърде много кръв, нито твърде малко.
Непроницаемите му очи се свиха, докато той изучаваше неподвижното тяло на жената и единствената черна роза положена върху окървавените гърди.
— Какво ще правим с Тес Лейтън — попита студен глас. — Какво ще правим, ако тя реши да навре любопитните си очи?
— Тогава тя също ще бъде елиминирана. За нищо не биваше да се позволява да се набърква в неговия план, нито дори хубавата мис Лейтън.
— А лейди Патриция?
Той стисна устни. Лейди Патриция трябва да бъде накарана да види светлината. Тя беше полезна, разбира се, но никоя жена не беше незаменима за него, както тя щеше скоро да научи.
Изведнъж студените му очи се изостриха. Пръстенът! Защо не го беше забелязал преди? Сподавяйки ругатня мъжът в сенките гледаше надолу в бузата на умрялата жена.
Това беше само малка грешка, но той не беше човек, който правеше грешки. Действително неговата предпазливост беше единственото нещо, което го беше държало жив толкова дълго.
Зад тънката врата се чуха пияни гласове.
— О, да, тя е тук, Дигби. Само пази панталоните си закопчани!
По дяволите! Няма никакво време да поправи грешката си сега!
С лице посиняло от гняв, високата фигура облечена отгоре до долу в черно свали мустакатата си лисича маска и се придвижи безшумно към отворения прозорец.
Те бяха само малки черни точки срещу променящата се игра на сиво и тъмночерно, където разпененото море удряше гордите английски скали. Льо Фур тръгна пръв, движейки се с лекота, която говореше, че тези места са му познати. По всяко друго време Тес би му задала хиляди въпроси, но тази нощ тя не каза нищо, концентрирала се върху това да може да се задържи на тясната пътечка, която се изкачваше от брега. Зад нея вървеше нисък, силен моряк, чийто глас познаваше от кораба. Скоро беше благодарна на неговото присъствие, защото когато се подхлъзнеше, той беше до нея, предлагайки й силната си ръка, за да й помогне.
Вятърът вилнееше из косата й, най-накрая премина през ръба на скалите и стоеше върху зелените ливади на Феърли. С всяка минута, която минаваше, зрението й се изостряше. Въпреки, че все още се чувстваше болката, Тес не обръщаше внимание. Сърцето й беше твърде пусто и студено, занемяло от мъка по нейната раздяла с Андре.
Обръщайки се назад, тя погледна към морето, точно навреме, за да види как „Свобода“ оставя преследващия го английски катер далеч зад себе си и потегля на юг, с опънати платна, към къщи.
Виждането на Тес се замъгли и този път беше от горещите сълзи, които падаха мълчаливо надолу по бузите й. Неподвижна, тя спря отчаяните си очи на тази летяща точка отправяща се към хоризонта.