— Ти също не ме предизвиквай, Джак. Аз съм уморена — думата излезе като въздишка. — Така уморена. Може ли сега де се кача горе да спя?
Лицето на контрабандиста изведнъж се отпусна, очите му се изпълниха със загриженост.
— Никога не поддаваш и на инч, нали? И аз не се учудвам на това, имайки предвид начина по който това копеле баща ти, се отнасяше с теб.
Тес не отговори. Единствения знак, че е чула дойде от побеляването на пръстите й върху облегалката на стола.
Сподавяйки ругатня, Джак махна примирително с ръка.
— Много добре тогава. Аз имам мои лични работи, които трябва да оправям. Ще се върна утре по залез слънце. Чакай ме при развалините. И тогава, Тес Лейтън, очаквам да получа някои отговори, предупреждавам те! — той се обърна и си наметна черната пелерина.
За един дълъг момент той я изучаваше, с непроницаеми очи, мустакатата маска се клатеше забравена от пръстите му.
— Утре при развалините. И се опитай, ако обичаш, да стоиш настрани от неприятностите дотогава, момиче! — с това последно изявление, Лисицата излезе от стаята.
Дълго след като си отиде, Тес стоеше взирайки се в празната врата. Вената пулсираше на слепоочието й, тя бръкна в джоба на вълнената рокля на Марте и извади оттам малката русалка.
Дълго време разглеждаше статуйката, а очите й бяха пълни с болка. След това бавно стана, повдигна мигащата свещ и тръгна механично към стълбите.
35.
Беше почти средата на сутринта, когато виконт Рейвънхърст се смъкна уморено от коня си, с изтъркана кожена чанта под мишница. Пътуването от Дувър беше кошмарно. Той едва не беше прегазен от пиян кочияш, след това, за да станат нещата още по-зле коня му загуби едната подкова.
Лицето му показваше белезите на изтощението, с дебела набола брада, която подчертаваше линията на челюстта му. Последната му кратка среща направена на зазоряване с адмиралският агент в Дувър беше напълно безполезна, повдигаща повече въпроси, за които той нямаше отговори.
Рейвънхърст поклати глава поглеждайки с отвращение към опръсканите си с кал ботуши и прашно палто. Да, единственият светъл лъч през този ден беше, когато забеляза смайването на камериера си Пийл, при вида на неговото незавидно състояние.
Също както и шока на лицето на друг човек, спомни си Рейвънхърст мрачно.
Очите му бяха непроницаеми, докато чукаше нетърпеливо, знаейки, че закъснението беше негова грешка, и слугата му не знаеше кога ще се върне.
Вратата се отвори, за да покаже изненаданото лице на Пийл.
— Ваша, ваша светлост!
Начинът по който бяха произнесени думите биха могли повече да бъдат богохулство, отколкото обръщение, си мислеше Рейвънхърст като влизаше вътре. Без да каже нито дума, той отхвърли палтото си с помръдване на раменете си и го захвърли на стълбата, след това продължи нагоре по стълбите.
— Това е, вие се върнахте!
Невидимо за Пийл една черна вежда се повдигна въпросително.
— Твоето зрение остава все така остро, Пийл, факт, който ме радва, разбира се. Тъй като имах ужасна сутрин бих те помолил да прекъснеш излиянията си и да ми донесеш вода и кърпи в моята стая.
— Разбира се, милорд — непроницаемата маска на слугата беше отново на мястото си. — Незабавно.
Бърз е този човек, помисли си Рейвънхърст, решавайки че ще трябва да увеличи заплатата на камериера си. Дълги, бързи крачки доведоха виконта на върха на стълбата. На прага на спалнята си той се спря, спомняйки си как я беше видял преди две седмици — разпръснато стъкло по пода, чаршафите окървавени и объркани.
За момент седеше неподвижно, лицето му бе като непроницаема маска. Разбира се нямаше никаква следа от объркването. Пийл беше твърде сръчен, за да бъде обратното.
Само болезнените спомени, все още преследваха Рейвънхърст.
Той бавно прекоси стаята до отсрещната стена, спирайки се пред масивно бюро от махагон с медни орнаменти. Виконтът превъртя ключа в украсената с месинг ключалка, отвори едно чекмедже и извади малък предмет. Очите му бяха сурови, когато изучаваше гравираната игла за коса, която Тес беше изпуснала в тази стая преди две седмици в отчаяния си опит да избяга от него. Дейн я беше залепил много внимателно. ЗАЩО беше направил това, той отказваше да си даде сметка.
Несъзнателно пръстите му се стегнаха. Той се напрегна, потопен в болезнени спомени, опитвайки се да забрави начина по който косата й се беше разпръснала като кестеняв облак върху възглавницата му.
Начинът по който кожата й гореше срещу неговата мъжественост, толкова нежна и мека, жена, ухаеща на лавандула.
Начинът по който очите й го бяха молили, тъмни и уплашени, докато тя се извиваше под влиянието на лекарството на лейди Патриция.