Нито дори вложените пари биха я отказали.
Устните й се свиха в бавна, чувствена усмивка.
О, да, Даниел ще хване в клопката Рейвънхърст и то скоро. Методите й не можеха да се провалят. Тя се надяваше, че виконта се наслаждаваше на оставащите му дни свобода.
Те ще бъдат съвсем малко.
Без да има представа за мястото си в тези различни размишления, собственичката на Ейнджъл се изкачи по стълбите към стаята си, благодарна, че никой не я спря по пътя.
Очите й бяха замъглени, главата й кънтеше от болка когато седна на леглото си и свали старото боне, което беше носила от Феърли. Не че някой я беше видял с тази шапка толкова демоде. Тя беше, все пак, ексцентричната мис Лейтън.
Тес стисна устни, очите й се отправиха към далечната синя линия на Ламанш. „С теб би било различно, Андре — си помисли тя. — С теб бих свалила полите си и щях да отида да ловя стриди покрай скалистия бряг. С теб бих обула бричове и бих се качила на върха на най-високата мачта. И някой ден малка главичка със копринена къдрава косица би могла да почива до гърдите ми.“
Нашето дете.
Тес потисна ридание. Тя не трябва да мисли за това, тъй като мисълта за нейната загуба би била твърде болезнена, за да може да я понесе. Изтривайки сълзите, които изскочиха на очите й, тя бръкна дълбоко в джоба си и извади скулптурата на французина. Бързо, като че ли докосването я опари, тя сложи предмета в задния край на масата за писане, където не би могла да вижда призрачната му красота.
Все още не. Докато не спре да боли. Което, помисли си Тес, би могло да не стане никога.
От хола се чуха приглушени стъпки, последвани от смях, който бързо заглъхна.
Някой рязко почука на вратата.
Тес въздъхна, искаше само да бъде сама. Тя все още не беше достатъчно силна, за да се преструва, скривайки болката си.
Още веднъж чукането прозвуча в тихия коридор.
— Кой е?
— Само вашият най-верен обожател, контесо!
Сърцето на Тес подскочи. Поемайки си въздух тя изтича до вратата и я отвори рязко.
— Ашли? Това наистина ли си ти, немирнико?
Тя не можеше да повярва. Младият мъж, който стоеше пред нея, носеше жилетка от кафяв сатен и зелен жакет, изглеждаше твърде висок и елегантен, за да бъде нейният брат.
С бърза, предупреждаваща усмивка, Ашли я бутна вътре и затвори вратата.
— Не бих искал да разгласяваме, че ме виждаш за пръв път, нали? Не и след като Хобхауз си създаде толкова главоболия, за да накара всички да мислят, че си прекарала последните две седмици в Оксфорд при мен — бледозелените му очи се присвиха. — Но защо…
Тес го прекъсна, дръпвайки го в стол до бюрото й.
— Първо ти трябва да ми кажеш всичко, Аш. Стаите ти удобни ли са? Намери ли приятни приятели? И какво става с учението ти?
Младият мъж се засмя кратко, очите му потъмняха.
— Това какъв вид разпит е? — виждайки, че веждата на сестра му се повдига ядосано, той вдигна рамене. — Е, добре, контесо, престани да се ядосваш за нищо. Аз не съм добър учен, но не смятам, че ти си очаквала, че ще бъда. Моите приятели са достатъчно добри. Що се отнася до моите стаи — аз ги виждам рядко, така че техните неудобства ме тревожат малко. Но аз искам да зная, какво правиш Тес. Предупреждавам те, нито една от твоите измислици няма да ме откаже, аз те познавам твърде добре, мила моя. Признавам си, че не можах да повярвам когато Хобхауз ми каза, че ти все още се занимаваш с дивите си маскаради.
Тес се обърна и започна да си играе с ножа за книги на бюрото, очите й бяха много внимателни.
— Какво точно ти каза Хобхауз?
За момент деликатните черти на Ашли се стегнаха.
— Ужасно малко фактически. Само, че си била ангажирана в някакъв таен бизнес, била си ранена и се укриваш някъде, докато се възстановиш — гласът му стана сух. — Странно, ти ми изглеждаш самото здраве.
За момент Тес не проговори.
— Става, става въпрос за очите ми, разбираш ли. Аз загубих зрението си след… падане. Всичко се случи толкова неочаквано, че… — тя заекваше, Тес знаеше това. Вземайки си дълбоко въздух тя се опита да бъде спокойна. — Звучи фантастично, зная това, но до миналата нощ аз не виждах нищо. След това, като че ли воал дръпнаха от очите ми — тя се засмя несигурно. — Аз самата трудно мога да го повярвам.
Ашли я изучаваше, седнал с кръстосани крака в ниско тапицирано с дамаска кресло.
— Има още, което ти не ми казваш, контесо? — каза той меко. — Аз те познавам твърде добре, за да ти повярвам. Какво се случи в действителност, докато те нямаше? И с кой прекара тези часове, възстановявайки се?
— По-добре е да не питаш, Аш. Има опасности — толкова много въпроси. Повярвай ми, аз щях да ти кажа, ако можех.