Елегантният млад мъж пред нея изглеждаше неубеден.
— Кажи ми поне кой се грижеше за теб. Трудно ми е да си представя Лисицата в ролята на болногледачка.
С вик Тес се извърна с ръка върху устата си. Очите й бяха сивозелени езерца от болка.
— Не ме питай нищо повече, моя любов. Аз, аз не мога да говоря за това. Все още не, когато белезите са още нови. Може би, никога.
Устните на брат й се извиха в тънка, самоиронизираща усмивка.
— Никога нищо не се променя, нали контесо? Ти винаги трябва да бъдеш силния, мълчалив пазач, а аз винаги слабия, глупав ученик, който трябва да бъде защитаван на всяка цена. Аз съм ужасно уморен от моята младенческа роля, чуваш ли? Само веднъж, защо не ми разрешиш да порасна? За Бога, аз имам врагове, които се отнасят към мен с повече уважение, отколкото ти! — той скочи на крака бъркайки надълбоко с юмруци в джобовете на жилетката си. — Когато ме видиш такъв какъвто съм — мъж, Тес, а не малко момче, тогава ще се радвам да продължим разговора. Дотогава — просто не си прави труда да ме търсиш!
Без да поглежда, той се обърна и излезе от стаята, оставяйки стреснатата, с побеляло лице Тес да гледа след него.
Беше ли вярно това? Наистина ли нейния брат беше пораснал, без тя да забележи? С очи втренчени в празния коридор Тес си задаваше въпроса как е могла да забърка такава ужасна каша от нещата, когато всичко към което се стремеше беше, да бъде добра.
— Нейна светлост, дукесата на Кренфорд — лицето на Пийл беше урок по непроницаемост, когато отвори вратата на кабинета на виконт Рейвънхърст.
Зад него стоеше деликатна, белокоса дама, тя се държеше изправено и царствено. Облечените й в ръкавици пръсти се стегнаха върху сива коприна. Неподвижни и мълчаливи двамата стояха и се изучаваха един друг.
— Мое мило момче — промълви накрая дукесата, голяма радост освети бледото й лице. Говорейки протегна ръце към него.
— Лельо Виктория — промълви Рейвънхърст, придвижвайки се напред, за да хване нежните й пръсти и да я доведе до стола. — Какво правиш тук, в Рай? Последният път, когато те видях ти беше обхваната от вихъра на сезона, като едва ти оставаше време за разнообразната ти благотворителна дейност.
— Какво правя тук, действително — хокаше го старата жена, докато тъмните й очи бяха спрени на неговото лице.
— Грижиш се за племенника си? — имаше белег на примирение в гласа на Рейвънхърст.
— Грижа се за племенника си.
Тъмните очи на Дейн изучаваха с любов набразденото й лице.
— Повече без дами за женитба влачени на буксир, моля те.
Дукесата издаде звук, който много наподобяваше сумтене.
— Една среща в Рейналх и ти никога не ме оставяш да я забравя. Предполагам, че една стара жена може да се погрижи за благополучието на единствения си жив родственик без да бъде наричана стара досадница.
Лицето на Рейвънхърст се озари от усмивка, която имаше незабавен ефект и смекчи острата линия на челюстта му.
— О, но аз много внимавах да не те нарека, ъ, стара досадница, лельо — палава светлинка просветна в очите му. — Щеше ли да има някаква полза, ако го бях направил?
Очите на дукесата светнаха.
— Нито на йота и ти добре го знаеш.
— Тогава трябва да има примирие. Ние ще пием чай и тогава ти трябва да ми разкажеш за всичко, което се е случило в Лондон след моето заминаване.
— Аз се надявах, че бихме могли да говорим за теб — каза дукесата, рязко прибирайки полите си. — Поне си напълнял малко, откакто те видях за последен път. Но не си спал добре — виждам го от бръчките около очите ти.
Рейвънхърст вдигна ръцете си протестирайки.
— Хайде, лельо. Аз съм почти на тридесет и шест години. Аз съм безнадежден случай вече.
— Никой не е ВЕЧЕ безнадежден случай — каза рязко жената. Очите й изследваха лицето му. — Много ли е опасно тогава? — тя попита внимателно.
Рейвънхърст се вкамени.
— Инспектирайки Кралския Военен Канал е много досадно, но терена едва ли може да се нарече опасен, лельо.
— Аз говоря за действителните ти цели в Рай.
Очите на Дейн бяха безизразни.
— И каква е тази мисия, мой драги стар драконе?
— Не ме заблуждавай, момче — лицето на дукесата беше се изострило от предизвикателството. — Аз имам своите приятели в Адмиралтейството, не забравяй това. Ти си тук, да инспектираш съоръженията толкова, колкото и аз съм за това тук. Ти си лъжец, мило момче. Ти си наследил остроумието на баща си и чара на майка си, а тази жена можеше с чара си да измъкне златото на най-големия скъперник. Боя се, че при теб това е смъртоносна комбинация.
Очите на Рейвънхърст потъмняха, когато го заляха тъжни спомени. Но чувствата изчезнаха толкова бързо, колкото бяха дошли и неговата маска от ленива незаинтересованост си дойде отново на място. Той се поклони на дукесата леко и хладно.