— Интересна фраза — Дейн се облегна назад на седлото с иронична усмивка на устните си. — Но не достатъчно добра, боя се.
— Тогава назови ти наградата — отговори Тес бързо. — Тя няма голямо значение, тъй като нямаш шанс да спечелиш.
Мили Боже, той трябва да приеме предизвикателството й!
Очите на Рейвънхърст потъмняха като чу думите й.
— Много добре — каза той накрая, слизайки от коня си и завързвайки поводите му за едно дърво.
Изведнъж рапирата на Тес се издигна.
— Хайде! — думите бяха току-що излезли от устата й, когато го накара да се върне обратно по склона и го насочи към покритата с чакъл тераса в далечния край на манастира, там където не се виждаше мястото откъдето Джак щеше да се появи от горичката. Нейните движения бяха плавни и бързи, метал се срещаше с метал, когато той отговаряше на бързите й удари.
— Ти се дуелираш добре, драга моя, дори притеснена от полите. Китките са ти леки, имаш много остро зрение. Аз само се чудя… — каза той кратко, между ударите, — какви други, да ги наречем, качества, криеш ти.
— Можеш да бъдеш изненадан, милорд.
— О, съмнявам се. Ти забрави първото правило на войната — каза кратко той, докато тя го водеше към тесен завой на стълбите, който отиваха до покрива. — Никога не подценявай противника си.
Без предупреждение той отстъпи настрани и след това се впусна в светкавично нападение. Тес едва успя да отскочи настрани, когато неговата шпага се спусна върху нейната.
— Много умно, милорд. Но аз имам в запас няколко трика — докато говореше Тес се освободи, завъртя се и се качи на парапета, нейните детски полуботинки разпръснаха чакъл.
Рейвънхърст я следваше неуморно, карайки я да се изкачи към върха на стълбите и я направляваше към далечната стена на тавана. Със святкащи саби той я притисна гърбом. Твърде скоро Тес почувства, че силата й започва да изчезва.
Той я направляваше, без да показва и най-малката следа от напрежение. Тес видя, че той беше еднакво добър стратег и силен, безстрашен враг.
По дяволите! Този човек никога ли не намалява крачките си, за да си поеме дъх. Тес чувстваше потта да се стича по веждите й, но не можеше да намали крачките, за да ги избърше. Китките и ръцете й започнаха да пулсират, но тя отказваше да отстъпи.
Изведнъж виконтът се впусна рязко напред и с едно извиване на китката си изпрати блестящия метал да полети във въздуха. Занемяла, Тес наблюдаваше сребърното острие да проблясва във слънчевата светлина. Инстинктивно се спусна към загубеното си оръжие…
И попадна в празно пространство, тъй като без предупреждение част от старата стена поддаде и тя се видя да пропада към земята, намираща се на трийсет фута надолу.
Здрава ръка се протегна и хвана китката й със сила, която й се струваше, че й откъсна рамото. Силни пръсти се впиха в дланта й, повдигайки я към това, което беше останало от стената. Едва поемайки си въздух Тес риташе отчаяно, опитвайки се да намери пролука в стената, за да опре крака си на нея, но срещаше само изгладени от времето камъни под краката си.
През мъгла от болка почувства другата му ръка да сграбчва нейната и започна бавно да я придвижва по протежение на дупката, където по-рано имаше парапет.
— Внимателно! — заповяда Рейвънхърст, с напрегнат глас. — Опитай се да се придвижиш надясно. Там има издатина, на не повече от шест инча от десния ти крак.
Стискайки зъби, Тес се притисна към стената надясно, докато почувства, че кракът й е попаднал на една издадена плочка. Ребрата на Тес изгаряха от болка, но тя пренебрегна всичко, освен това тясно парче скала. С намръщено лице виконтът се придвижваше с нея, насочвайки я по-близко до издатината. Тогава кракът й се отпусна на плочката.
Минута по-късно Рейвънхърст я изтегли на покрива, където тя падна кашляйки върху съборените камъни на разрушената стена.
Лицето на Рейвънхърст беше побеляло от гняв, когато той се наведе над нея.
— Ти, малка глупачко! — изрева той. — Можеше да се пребиеш!
Едва съвзела се от страха си, Тес трепна пред силата на неговия гняв, но само, за да почувства как се възпламенява нейния в отговор.
— И какво общо има това с теб, ако беше станало така?
Грубо виконтът грабна ръката й и я притисна към гърдите си, гняв бе изписан на напрегнатото му лице.
— Всичко твое ме засяга, жено! Има твърде много недовършени неща между нас, за да те оставя да се пребиеш падайки. Или шанса да спечелиш няма никаква цена за теб?
— Аз щях да спечеля! — отвърна Тес. — Всеки момент щях да те разгромя!
— Ти никога не се отказваш, нали? — изръмжа спасителя й. — Ти ми напомняш за самият мен, за съжаление — за упоритостта и арогантния глупак, който бях, когато бях много по-млад. Когато победата все още означаваше нещо за мен.