— Аз нямам никакво намерение да…
— Точно това е. Никой престъпник никога няма. Но по някакъв начин то се случва. Някоя нощ рефлексите ще ти изневерят. Ти правиш грешка, дори най-малката и тогава те хващат. Господ е срещу теб, както виждаш. Дори ТОЙ ще ти каже, че това е истина.
Устните на Джак образуваха една тънка тясна линия. След минута той кимна мрачно.
— Той има право, момиче. Въпреки че ми причинява болка да го призная.
Рейвънхърст повдигна рамене.
— Ще говорим ли или ще стоим тук да спорим цялата нощ? Входът за тунела трябва да е наблизо, мисля аз! — очите му разгледаха гранитната стена. — Предполагам, че е там.
Тес потисна възклицание. От кога той знаеше тайната й?
Виконтът се усмихна мрачно.
— Аз и моите хора наблюдаваме това място от седмици, мис Лейтън. Има много малко неща, които аз не зная за Феърли или за теб — добави той.
— Върви и отвори тунела, момиче! — Джак измърмори след кратко колебание.
— Но той ще види…
— Твърде късно е за това. Той при всяко положение ще открие сам начина твърде скоро.
Тес си промърмори тихо. Дай им на мъжете да се съюзяват срещу жена. Само да им дадеш няколко часа да прекарат заедно и ще направят съюз!
Обръщайки им гръб, тя търсеше, докато намери малък правоъгълен камък до основата на стената. Имаше леко изтракване. Минута по-късно се отвори врата в стената от камък.
Очите на Рейвънхърст я следяха, без да пропускат никаква подробност, включително нейния опит да скрие движенията си.
— Много умно, мис Лейтън, браво на теб. Можех да стоя точно срещу камъка и никога нямаше да разбера начина.
Тес си разреши малко усмивка.
— Но вие точно това сте НАПРАВИЛИ, милорд. В два случая, мисля аз.
Очите на Рейвънхърст й хвърлиха тъмен поглед, пълен с обещание за отмъщение.
Тес просто повдигна рамене, отхвърляйки кестенявите си къдрици върху раменете си и отвори вратата. Студен, застоял въздух лъхна от тунела. Както винаги тя потрепери, чувствайки пръстите на страха да си играят върху кожата й.
Защо не можеше да забрави? Защо кошмарите продължаваха да идват и да я преследват?
Мръщейки се тя тръсна глава, давайки си сметка, че двамата мъже бяха минали покрай нея в тунела.
След няколко минути бяха долу в малката стая с гранитни стени и свещ трептеше върху един обърнат варел.
— И така, виконт Рейвънхърст — каза Лисицата меко, облягайки се срещу студената каменна стена. — Сега може би ще ми кажете кое е така спешно, че ме търсите под дърво и камък? Или грешно съм разбрал характера ви? Или просто блясъка на златните гвинеи ви кара да тичате след мен?
За дълги минути виконтът стоеше неподвижно, изучавайки опонента си. Изражението на лицето му беше непроницаемо, но стягането на юмруците му говореше за вътрешен аргумент с огромна сила.
Очите на Тес се стесниха. Тя почувства, че нещо прищрака в ума й, почти като усещане за предупреждение.
Но тогава Рейвънхърст се обърна, продълговатото му лице беше в сянка и неуловимото чувство изчезна.
Потискайки проклятие, виконтът бръкна с ръце в джобовете и започна да крачи в тясното пространство.
— Действително златните гвинеи ме карат да вървя по стъпките ти.
Очите на Джак потъмняха; пръстите му се стегнаха върху рапирата.
Рейвънхърст позволи на устните му да се появи лека усмивка.
— О, аз нямам предвид наградата за твоето залавяне, човече. Аз търся златните гвинеи, предназначени за Франция, тези, които напускат този бряг под прикритието на нощта. По един или друг начин аз мисля да спра този, който е зад тази ужасна търговия, тъй като всеки товар продължава тази проклета война, като купува хляб и оръжие за хората на Наполеон. Сега, специално ние не можем да си позволим… — с тихо проклятие Рейвънхърст потисна думите, които щеше да произнесе.
— Не спирай сега, момко. Кълна ти се, че започна да ме заинтересуваш.
— Аз вече казах повече от достатъчно, мошенико. Както те гледам при всяко положение ти си лидера на тази банда предатели.
Очите на Джак проблеснаха.
— Тогава всичките ти сметки са грешни! Моите хора пренасят бренди и коприна, а не гвинеите, за които говориш — контрабандистът се стегна. — Но ти вече го знаеше това, нали? Ти просто искаше да видиш моята реакция на обвинението — рязко върха на рапирата се надигна и одраска врата на Рейвънхърст. Малка капчица кръв се показа на мястото. — Ти си твърде нагъл за човек, който може всеки момент да срещне своя Създател.
Очите на Рейвънхърст не мигнаха.
— Аз не мисля… Джак, нали? — устните на виконта се усмихнаха триумфално когато шпагата на контрабандиста замръзна. — Ти имаш много голяма нужда от мен, за да ме убиеш. Поне ти, защото аз съм единствения, който може да ти помогне да намериш самозванеца, който очерня името на Лисицата.