Дейн вдигна ръка, за да го прекъсне.
— Няма нужда да ми обяснявате. Подозирах че е нещо от този сорт.
Миризмата на печена гъска и пресен хляб напълниха устата му със слюнка и той с умиление помисли за топлото легло, което го чакаше на горния етаж.
Черни очи проблеснаха над подгизналата му мантия.
— Пътували сте надалече, нали?
Рейвънхърст остана с ясното съзнание, че тези отракани очи не са отсъствали много.
— Изглежда цяла вечност. Бях на път от обяд. Аз съм Рейвънхърст, между впрочем — добави той. — Вие ще трябва да сте получили писмото ми.
Така ли му се стори или наистина очите на човека се присвиха?
— Разбира се. Очакваме ви, милорд. Да ви изпратя ли яденето горе в стаята?
Дейн кимна навъсено. Тази мисъл беше небесна след убийствените часове върху гърба на коня в дъжда.
— Както виждате, не съм в състояние да ви правя компания. Моят човек Пийл ме следва с карета и ще пристигне след час.
И да беше намерил нещо нередно в цялата уредба по пътуването на виконта, проницателният домоуправител на Ейнджъл щеше да внимава да не го покаже. Дългите години, през които угаждаше на прищевките на висшето съсловие, бяха приучили Хобхауз да не изразява учудване от каквито и да било ексцентричности, с които би се сблъскал.
А той се беше срещал с доста такива като слуга.
— Много добре, милорд — измърмори той, като се придвижваше бързо към стаята на виконта.
След като Хобхауз излезе Рейвънхърст свали уморено влажния балтон и издърпа подгизналите си ботуши. Намръщен, той пусна мокрите си вещи на куп и отиде до прозореца и дръпна намачканите бели пердета, за да се взре в нощта. Долу влажните павета лъщяха слабо на блещукащата светлина на фенера.
Раменете го боляха. Китката отново се обаждаше. Целият беше измръзнал и толкова гладен, че би изял и коня си.
Но не това го притесняваше наистина. Беше нещо друго, нещо, което го жегваше отвътре и го караше да настръхне. Под прозореца няколко камъчета се изтърколиха по паважа. Звукът отекна и замря в тясното пространство между сградите. Дейн присви сините си очи в изучаване на тихата улица.
В този момент усети, че гърлото му е пресъхнало и почувства остра болка между плешките.
Опасност. Някъде там, из ветровитите, измити от дъжда улици. Рейвънхърст знаеше това със сигурност. Инстинктите му се бяха изострили през кошмарните години на борба и никога преди не бе имал причина да се съмнява в тях.
Да, това, което усещаше в момента беше опасност. Неясна, студена и безлична. Очакваща го някъде в нощта.
Когато Тес стигна до стаята си, вятърът виеше почти като хала. Измръзнала и схваната от умора, тя едва успя да преодолее последните стръмни метри на влажния коридор.
Страноприемницата Ейнджъл съществуваше от 14 век и през дългите години този древен тунел със своите груби дървени стълби беше приютявал контрабандисти, дисиденти и други бегълци от кралското негодувание.
Дори и баща й не беше узнал за тайния проход. Тес се бе натъкнала на него случайно един следобед, след като беше опразнила стаята за основно почистване. В процеса на работа беше дръпнала скрито резе и бе наблюдавала в изумление как цялата библиотека се бе отворила като врата към тайния коридор. Откакто започна своята опасна игра на Лисицата, тя доста често бе имала един или друг повод да го използва.
Когато най-накрая пръстите й напипаха дървената рамка на вратата, скрита зад лавицата за книги в собствения й дом, Тес въздъхна с облекчение. С лице изпито от напрежение тя дръпна скритото резе. Тежката врата се отвори.
Загриженото лице на прислужницата й се появи пред очите й.
— Милостиви Боже, какво ви се е случило този път, госпожице?
Със сурово изражение на лицето Тес се олюля и започна да развързва наметалото си.
— О, мис Тес, откажете се! За Бога, откажете се! Това ще ви довърши! А и по-лошо може да стане — тъмнокожата прислужница почти извика.
— Ще спра когато съм готова и нито ден по-рано, Лети — гласът на Тес заглъхна докато изхлузваше ризата през главата си. — Твърде далече отидох, за да спра сега. Не и когато не ми достигат две хиляди, за да освободя Феърли и да го пригодя за живот.
Тя се наведе и замислено започна да събува бричовете си.
— Дълговете на баща ми трябва да бъдат изплатени и ти знаеш това не по-зле от мен. Освен това остават господарската къща и параклиса. От пет века Лейтъйновци са живели във Феърли и нямам никакво намерение да загубим къщата сега.
Като отритна мокрите панталони, Тес се извърна към разтревожената си събеседница, която с времето й беше станала добра приятелка.