— Кое те кара да мислиш, че имам нужда от твоята помощ за това?
— Защото, ако можеше да намериш сам убиеца, ти щеше вече да си го направил. Не, в това нашите интереси съвпадат, тъй като аз търся същия човек, предателя, който организира превозването на злато за французите. Кой друг би имал толкова сериозно основание да те види мразен и отстранен? Да, нашият човек намира твоето присъствие тук за досадно препятствие за свободните му действия.
Рапирата на Лисицата потрепери и бавно се отстрани от гърлото на Рейвънхърст. Контрабандистът се засмя мрачно.
— Аз мога да посоча поне петдесет души, които биха искали да си отида и тази цифра ми идва наум без да се замислям сериозно по въпроса. Но ти ме интересуваш много и бих искал да продължиш — краят на острието на Лисицата все още се намираше на инчове от гърлото на виконта и това желание беше изказано, по някакъв начин, като кралска заповед.
— Много добре. Но първо… — в светлината на свещта чертите на лицето на Рейвънхърст бяха като издялани от студен мрамор. Много внимателно той отстрани рапирата от врата си. За секунда очите му проблеснаха към Тес, която беше седнала върху наръч слама близо до входа на тунела. Тогава с леко повдигане на раменете, той се впусна да разказва. — Аз търся предателя от седмици, но човекът е дяволски умен. Той се държи винаги в сянка и не споделя плановете си с никой друг предварително. Хората му са няколко, избрани заради абсолютната им лоялност. И заради тяхната безпощадност бих добавил. И така ние не успяхме да внедрим агент в редиците им. Ние, разбира се, изпратихме наш човек заедно с товара злато — гласът на Рейвънхърст стана по-твърд. — Никой не доживя да каже какво е видял. Всички освен един млад офицер, наречен Торп, който беше намерен секунди преди смъртта му в заливчето на Феърли — очите му се повдигнаха, изучавайки лицето на Тес. — Ти си го спомняш, нали, мис Лейтън? Той едва ли беше по-възрастен от момче, и все пак, който е открил неговата идентичност не се е поколебал да разреже гърлото му. Неговите последни думи бяха за теб.
Тес почувства да я сковава страх. Тя добре помнеше русия млад човек. За две седмици той беше гост в Ейнджъл, обяснявайки присъствието си с големия си интерес към естествените науки и необикновената, флора на блатото.
Неговото поведение беше достатъчно добро, за да заблуди Тес, но не достатъчно, за да заблуди този, който е трябвало.
— О, да, Адмиралтейството потуши аферата много бързо — продължи Рейвънхърст. — Не би могло да постъпи по друг начин, за да не разбере копелето, че сме го подушили.
Тес преглътна. Нима Рейвънхърст обвинява нейния дом за смъртта на момчето?
— Но ти не можеш да вярваш, че…
— Аз не ВЯРВАМ в нищо, мис Лейтън — прекъсна я виконтът студено. — Обаче приемам, че ВСИЧКО е възможно. В края на краищата, тялото беше намерено в земите на Феърли. И имаше чести следи, че товари са се приземявали в околността, навсякъде, от Пет Левел до Кемб Сендс. Какво би могло да представлява по-добро скривалище от изоставена къща наблизо, поставена на възвишение, което дава поглед към целия бряг от Уинчелси до Дънджинес?
Тес скочи от мястото си, сърдити смарагдови искри проблясваха в очите й.
— Достатъчно! Ти си противен и долен! Феърли никога не е използвана за такива цели. О, може би един или два пъти…
— Доста повече от един или два пъти, девойко — промърмори Джак.
— Защо се съгласяваш с него? — избухна Тес срещу Джак. — Той е твой враг, както и мой! Ти трябва да го разбереш това.
Очите на Джак бяха непроницаеми зад маската му.
— Само смъртта е сигурна в този свят, момиче. Това значи, че човекът, който днес е твой враг, утре може да ти бъде най-добрия приятел. Нека човекът да продължи.
Тес промърмори сърдито, потъвайки отново в сламата.
— Ти можеш да си спестиш разгорещената тирада, мис Лейтън. Напоследък дойдох до същия извод. В противен случай, може да си сигурна, че нямаше да съм тук и да разговарям с теб. Тъй като, моя мила, ти щеше да бъдеш в Дувър, в затвора и да чакаш присъдата си.
— Деца, деца — промърмори добродушно Лисицата. — Нека да не се караме. Ние се нуждаем от целия си ум, за да хванем този човек.
Пръстите на Тес се стегнаха в скута й, като си припомни болезнен спомен.
— Той се нарича Орела, нали?
Два чифта изненадани очи се спряха на лицето й.
— Как ти… — двамата мъже попитаха едновременно.
— Неговото име беше… беше споменато в мое присъствие. Не ме питайте повече от това. Значи това е мъжът, който вие търсите? — това вече не беше въпрос; ожесточеността и твърдостта в техните очи вече бяха отговорили на въпроса на Тес. — Как смятате да го хванете?