Бързо, като че ли можеше да си промени намерението, контрабандистът вдигна ръката й до устните си и я целуна силно по дланта.
— Не плачи за мен. Тес Лейтън. Аз не го заслужавам. При това няма пушка в Англия, която да може да ме свали.
Това не беше нищо друго освен перчене, а и двамата го знаеха. Но може би перченето беше това, което беше запазило живота на Ромни Лисицата през всичките тези години, името му вече беше станало легенда по южното крайбрежие.
За него се говореше с благоговение от тези, които беше спасил от глад чрез хвърлянето на една торбичка със злато през отворения прозорец.
Името му се изговаряше като молитва от тези, които намираха хляб и сирене и един-два заека пред вратата си на разсъмване.
— На добър път — промълви Тес с треперещи устни, когато той се обърна и излезе от тунела в нощта.
Тя чу тихото скърцане на ботушите му върху камъчетата. Някъде високо отгоре се чу тихо изсвирване. Въздухът се размърда за секунда и погали бузите й като въздишка.
След това вече него го нямаше.
В срещуположния ъгъл на малката стая Дейн стоеше и наблюдаваше, кръвта му кипеше от ярост. Погледът, който си бяха разменили, беше достатъчен, за да го убеди, че ги свързваше нещо много по-интимно от бизнес.
Той сподави проклятие, изхвърляйки мисълта от главата си. Тази нощ той не можеше да си позволи никакво разсейване. Дегизира се като проклетата Лисица! За Бога, би трябвало да го застрелят за глупостта му, ако не, нещо друго.
С мрачно лице под маската си той се отправи към тъмния вход на тунела, където Тес все още стоеше като замръзнала.
— Аз също те напускам сега. Сигурен съм, че моето тръгване няма да ти причини болката, която изпита за Лисицата. Но също като Лисицата, аз ще те видя отново. По-скоро отколкото ти би искала, предполагам.
Нещо проблесна дълбоко в сапфирените му очи, тъмен пламък на страст, който изчезна толкова бързо, че Тес се чудеше дали не си го беше въобразила.
И тогава виконтът също изчезна в нощта.
Тя им даде време да се отдалечат на достатъчно разстояние преди да ги последва в тунела, мислите й бяха в хаос, сърцето й биеше учестено.
Вървеше през нощното мълчание, през склона и надолу към голямата къща, обувките й шумоляха по росната трева. Над главата й луната се изкачваше от облак на облак, едно бледо сияние за сребърен воал от облаци. Някъде наблизо един бухал извика веднъж. Тес чу диво драскане с нокти и след това острия, ужасен вик на малко нощно създание.
Рязко звукът прекъсна.
Бухалът го беше убил.
Потрепервайки тя се забърза към тъмната къща. Зад нея се чу леко шумолене и тя се обърна рязко, вглеждайки се в тъмните сенки. Тъмна сянка изплува от нощта към нея, разперила криле тя кацна на рамото й.
— Безопасно убежище до сутринта — извика пронизителен глас.
Тес изпусна дълга въздишка.
— Максимилиан, ти лоша, лоша птицо. Какво правиш тук?
Но тя вече знаеше. Максимилиан беше бягал от Ейнджъл дузина пъти и всеки път намираше пътя си за тук, във Феърли. Тес въздъхна погалвайки птицата на раменете й. Поне ще има компания през дългите часове до изгрев слънце.
Тя почти беше стигнала до покритите с лоза стълби, когато Максимилиан се стегна. Неговия остър клюн я удари по рамото.
— Какво има сега, ти лошо същество?
От далечната страна на хълмовете зад високите стени на манастира се чуха резки експлозиви от мускет.
Един изстрел. Два. След това трети.
— Мили Боже, не… — пръстите на Тес се впиха в дланта й.
— Пробойна на подветрената стена! Внимавайте за носа на кораба! — извика Максимилиан рязко.
От нощта не идваше никакъв отговор. Само вятърът шумолеше през тревата и листата на дърветата.
Студена, твърда буца от страх се сви в стомаха на Тес. С омекнали колене тя седна долу на стъпалата готова да чака, изведнъж благодарна на успокояващата я тежина на тялото на Максимилиан на нейното рамо.
Тя не знаеше, че тази вечер бяха допуснали една ужасна грешка в техните планове. И името на грешката беше l’Aigle.
Орелът.
Тес не трябваше да чака дълго.
Тя го чу, преди да го види. Той идваше бързо, без да обръща внимание на това, кой може да го види.
Тес се вкамени наблюдавайки хълма.
Висока, стройна фигура се зададе от тъмнината, облечен в черно, триъгълната му шапка небрежно сложена. ДЖАК ИЛИ РЕЙВЪНХЪРСТ? — си мислеше тя диво, чувствайки сърцето й да бие лудо в ребрата й.
Той вече беше подминал манастира, странно наведен като яздеше.
— Това… това ти ли си, Джак? — сърцето й биеше в гърдите така високо, че тя едва можа да чуе собствения си въпрос.
Скоростта на фигурата се ускори. Той беше близо сега. Тес можеше да види твърдата резка на устните му под маската. КОЙ? — се чудеше тя диво, не смеейки да диша.