Тя току-що го беше намерила и сега трябваше да го загуби.
— Шшт, момиче — каза нежно баща й. — Остави ме да си отида сега. Уморен… толкова уморен. И аз — имам странното чувство, че тя ще ме чака — гримаса стегна чертите на лицето му за момент. — Джоба на наметалото. Вземи го… нейно.
С безчувствени, треперещи пръсти Тес претърсваше наметалото, потискайки ридание при вида на гъстата кръв, която срещаше навсякъде. Дълбоко в джоба тя напипа очертанията на малък, твърд предмет. Мръщейки се, тя измъкна пръстен — една единствена перла, заобиколена от малки сапфири.
— Тя — много те обичаше, момиче. Помни това. И ако срещнеш любов — дръж я здраво. Не — ох — не я оставяй да си отиде, както ние направихме.
Тес се наведе по-ниско, прегръщайки го, докато сълзите й капеха по неговите бледи бузи.
— Обичам те, татко. Винаги съм те обичала.
Устните му се извиха леко, след това силен трепет премина през него, изпъвайки го като тетива.
— На добър път, моя дъще — той промълви. — Безопасно пристанище преди зазоряване, нали, Макс?
На рамото на Тес голямата птица се обади, бавно и протяжно.
Гигантът с посребрени коси потрепери още веднъж и не помръдна повече.
Рейвънхърст чу първия изстрел от мускета точно като заобикаляше хълма. Обръщайки се на седлото си, той се опита да определи посоката.
Отново се чу далечната експлозия, след това отново и отново.
По дяволите! Те идваха от Феърли.
С рязко проклятие той хвана юздите на коня и се върна обратно по пътя. Дори когато препускаше във вятъра, пръстите му се стегнаха с юздите, той се страхуваше, че е закъснял твърде много.
— Тес?
Тя не е била в тунела. Той отиде там първо, страхувайки се, че ще намери кръв по земята и безжизненото й тяло.
Вместо това той не намери нищо.
Отново промълви нейното име, стоейки в основата на стълбата към покрива на манастира. Никакъв отговор.
Той се отправи към смълчаната къща. Защо никъде нямаше светлина? Беше ли малката глупачка нарушила обещанието си, което даде на Лисицата и може би е тръгнала след него? Тези далечни изстрели за нея ли бяха?
Ръцете на Рейвънхърст се стегнаха в юмруци. За момент чернилка го заслепи. Тогава той поклати рязко глава.
По-бързо, по дяволите.
Той прогърмя надолу по склона, стъпките му като гръмотевица, очите му фиксирани в тъмната къща, която му се подиграваше с мълчанието си.
Той се изкачи бегом по стълбите и изтръгна резето. Защо няма светлини? — той продължаваше да се пита. Къде би могла да бъде тя?
Антрето беше обвито в тъмнина и той изпсува, спъвайки се в малък сандък точно зад вратата.
Изведнъж той се смрази, виждайки лек сив лъч в края на коридора.
Гърлото му се сви болезнено.
— Тес?
Все още нямаше никакъв отговор.
С пръсти върху мускета в джоба на наметалото му, Рейвънхърст се придвижи безшумно надолу по коридора към смътно очертаващия се правоъгълник.
Точно пред вратата той се спря, подготвяйки себе си за опасностите, които го очакваха, каквито и да бяха те.
Или така той мислеше.
Но нищо не можеше да го подготви за мрачната картина, която видя, когато прекрачи прага.
Среброкосия гигант, с пепеляви и неподвижни черти на лицето опънал се на кадифеното канапе. Една красавица с кестенява коса, с блуждаещи очи, свила глава в скута си мълвеше нежни думи за успокоение и окуражаване.
Думи, който Рейвънхърст разбра изведнъж, че Лисицата няма никога да чуе.
Студена вълна на съжаление го обля, изненадвайки го със силата си. Мъжът беше престъпник, той напомни на себе си, може би предател на неговата страна. Така, че защо чувства тази — празнота, да, това беше единствената подходяща дума. Като че ли нещо важно беше откраднато от света.
Безшумно той отиде по-близо, очите му върху лицето, което сега лежеше без маска, лице познато по някакъв начин. Мръщейки се, Рейвънхърст изучаваше гордия нос на Лисицата, щедрата му уста, бледите му бузи.
Бузите му дори сега, обхванати от прегръдката на смъртта, не бяха толкова бледи като тези на Тес.
Пръстите на Рейвънхърст се стегнаха върху пистолета му когато безпощадна вълна от ревност го заля, изгаряйки го като киселина. Той отвори устата си, за да заговори, само, за да я затвори отново, чувствайки да го прерязва като с бръснач самопрезрение. Да ревнува от умрял мъж, за Бога!
Той не можеше да направи нищо за Лисицата сега, нито можеше да каже нещо успокоително на жената, страдаща до безжизненото му тяло.
Не, единственото нещо, което Рейвънхърст можеше да й даде беше интимността на няколко спокойни минути с нейния контрабандист, последните, които можеше да има.