Той се обърна, готов да си тръгва, когато пронизителен вик от тъмния ъгъл го стресна.
Смътна, овална сянка излетя от тъмнината и кацна на рамото на Тес с неясно очертани смарагдови крила.
Какво по дяволите, този проклет папагал, правеше тук? — чудеше се Рейвънхърст.
— Отивай си! — каза рязко Тес с пронизващи очи, когато накрая вдигна поглед от Джак. — Той спи, не виждаш ли? Той има нужда… от сън. Това е всичко.
Един мускул трепна в каменната линия на челюстта на Рейвънхърст. В този момент той прозря през гордата й външност болката и отрицанието. Твърде добре той знаеше какво чувства тя, тъй като кръвта на неин близък беше по пръстите й, безжизненото тяло със студена, голяма тежест в ръцете й.
Един спомен го застигна като експлозия на оръдие.
Той премигна, усещайки пушек да закрива очите му, чувайки ужасени викове, когато палубата се подпали.
Изведнъж видението си отиде, така внезапно както беше дошло. И той знаеше какво трябва да направи.
— Спи, да. Но той ще спи по-добре, ако го оставиш долу, Тес. Да, така — внимателно той повдигна безжизнените й пръсти от гърдите на контрабандиста. — Така е по-добре. На него така ще му хареса. Само малко… — много внимателно той повдигна главата на Лисицата и нагласи тялото на възглавниците.
Тес потрепери. Дълга въздишка се откъсна от стиснатите й устни. Бавно тя се изправи на крака, лицето й лишено от емоции, студена маска на перфектна перла. Изведнъж Рейвънхърст видя бледата сребърна линия на сълзи по бузите й.
— Той… той ми каза да не се доверявам на никой — промълви тя. — Може ти да си чакал в горичката? — ръцете й се свиха в юмруци. — Може би твоят куршум го повали? — гласът й се извиси до пронизителен вик. — Ти толкова дълго го искаше. Мили Боже, тази нощ ти накрая имаше своя шанс!
Изведнъж тя се хвърли срещу него, ръцете й нанасяха яростни удари върху раменете му, врата му и ръцете му.
Една вена пулсираше на слепоочието на Рейвънхърст когато пръстите й одраскаха бузите му, оставяйки бразди. И все пак той не помръдна, нито се извърна настрани, давайки възможност на яростните й нападения да го достигат безпрепятствено.
— Отиде си… отиде си, когато аз току-що го бях намерила — плачеше Тес хълцайки. Сухо ридание се откъсна от устните й. — О, Боже, защо не мога да умра и аз?
Пръстите на Рейвънхърст обвиха китките й и се стегнаха грубо.
— Да, той си отиде, Тес, но аз нямам нищо общо с това. И ти имаш целия си живот пред тебе — живот, толкова добър, колкото си го направиш сама. Остави го да си отиде. Той не би искал това от теб.
— Откъде ТИ знаеш, какво би искал той? — попита Тес, миглите й потъмнели от сълзите. — Той беше… той беше МОЯ баща!
Рейвънхърст си пое шумно дъх. Нейният баща? Очите му се присвиха изучавайки гордата линия на носа на Тес и безкомпромисната линия на брадичката й.
Да, тази жена беше наистина дъщеря на Лисицата, видя той сега, когато я разглеждаше подробно. И това значи…
Мръщейки се той се опита да потисне яростната вълна на надежда, която избухна през него.
Но първо имаше да се зададат хиляди въпроси и един предател да бъде сравнен със земята.
— Кой беше той? Каза ли ти Лисицата нещо? — питаше Рейвънхърст, дърпайки ръцете й настоятелно.
За момент Тес го изучаваше, очите и подивели и нефокусирани. След това, тръсвайки глава тя започна да се бори срещу него.
— Ти… ти ме нараняваш!
Изведнъж пръстите на Рейвънхърст се охлабиха, но той не я освободи.
— Мисли, по дяволите! Важно е. Ако не за мен, тогава направи го за него! За твоята страна. Аз ще хвана човека, който направи това, можеш да бъдеш сигурна, но аз имам нужда от твоята помощ, Тес!
Грубостта в гласа му накара Тес да премига, очите й изучавайки лицето му. Но тя не можеше съвсем да разбере какво казваше той. Гласът му изглеждаше приглушен, като че ли идваше от голямо разстояние.
Рейвънхърст си пое рязко въздух. Когато заговори отново, гласът му беше бавен и много ясен.
— Кажи ми всичко, което той ти каза.
— Аз… той… — един трепет премина през нея и тя притисна очите си.
За секунда й се стори, че усети слабия дъх на лавандула. Мириса на нейната майка…
Сляпо Тес разтърси главата си, отблъсквайки съблазнителното успокоение на този познат мирис. Пръстите й притиснаха очертанията на пръстена, който Джак й беше дал, сега намиращ се на сигурно място на средния пръст на дясната й ръка.
АЗ НЕ СЪМ ЛУДА — си каза яростно. АЗ НЕ СЪМ ЛУДА.
Когато отвори отново очите си, техните синьо-зелени дълбини бяха плувнали в сълзи, но студени и ясни.
— Тогава ще ти кажа. Той каза, че е бил Рансли и един друг. Не се доверявай на никой, каза той. Внимавай за… — веждата й се повдигна като се мъчеше да си спомни последното предупреждение на Джак. — Внимавай за крилото. Да, мисля, че той каза това — тя поклати глава. — Но би могло да бъде „пръстен“. Няма… няма никакъв смисъл.