Покашлянето на Рейвънхърст й показа, че и той мисли същото.
— И той не каза нищо друго? — гласът му беше дрезгав от разочарование, правейки го да изглежда още по-дрезгав, отколкото той искаше.
— Само още едно нещо — очите на Тес обвиняваха. — ТИ. Той каза, че ти не си какъвто изглеждаш. Какво имаше той предвид?
Устните на Рейвънхърст се извиха в самоиронична усмивка.
— Може би, че аз съм някой, на който можеш да разчиташ, въпреки, че ти се опитваш да го отречеш. Може би, че… — той изпсува дълго и приглушено, преглъщайки назад думите, които щеше да каже. Твърде скоро, помисли си той мрачно. — В едно нещо те уверявам. Лисицата ще язди отново. И той няма да спре да язди, докато не хвана човека, който стои зад това престъпление. Но първо… — пръстите на Рейвънхърст хванаха брадичката на Тес бавно повдигайки лицето й, за да срещне погледа му. — Аз трябва да го погреба, Тес. По-късно аз ще намеря свещеник… моята леля ще се погрижи за това, надявам се. Но засега, къде?
— В бялата градина — тя отговори меко. — Той би искал това. Това беше мястото, което тя обичаше най-много. Да, в нейната бяла градина… — гласът й изневери. Тя премига изведнъж, очите й пълни със сълзи докато проучваха лицето на Рейвънхърст. — Благодаря ти! — каза тя просто.
Това не бяха думите, които той очакваше да чуе, не представляваха дори една малка част от това, което би искал да чуе от нея, но бяха достатъчни.
Засега.
— Имаш ли…
— Ще намеря всичко, от което имаш нужда — каза меко Тес и след това си беше отишла.
Очите, които я изгледаха в гърба, бяха тъмни и призрачни, препълнени с мъка, която Рейвънхърст обикновено така внимателно криеше.
От всеки. Дори от себе си.
Той дойде да й каже, когато беше свършил.
Тя стоеше там, където я беше оставил, в износено кадифено кресло в средата на предния салон, стаята гола и странна с отдавна продадената си мебел.
Колко различна изглеждаше тази стая през нощта преди пет години, помисли си Рейвънхърст. Тогава свещите горяха в техните свещници и редица от прадеди гледаха арогантно от техните портрети върху покритите с коприна стени.
Как гордостта се беше провалила. И след това се чудеше дали думите се отнасяха за Тес или за него.
Лъч от сребро се промъкваше през голите прозорци без пердета, това беше единствената светлина в тази стая на сенките.
Лицето на Тес, когато той застана пред нея, беше прозрачно и странно непроницаемо.
— Една последна услуга — промълви тя. Ръцете й трепереха както лежаха в скута й.
Тъмните вежди на Рейвънхърст се повдигнаха. Странно напрежение го обхвана при тъмнината, която се събираше в очите й.
— Ти… ти каза, че мога да ти се доверявам. — За момент гласът на Тес се прекъсна и след това тя продължи бездиханно бързо. — Докажи ми го.
Тя стана, пръстите й се протегнаха към мускулестите му рамене, плахи отначало, след това по-смели. Имаше нещо диво в нейното лице, остро мъчение, което запали огньове в замъглените му очи.
— Мили Боже всемогъщи… — Рейвънхърст започна да диша учестено когато ръцете й докоснаха откритата кожа на врата му.
Огън. Мъчение след мъчение. Чисто, опияняващо удоволствие.
— Сега, Дейн.
Рейвънхърст изпсува мрачно. Той не можеше. Това би значело най-жестоко да се възползва от нея. Това би било много опасно. Би било…
Сладки и неописуемо меки, знаеше той, бяха нейните устни, които докосваха изпънатата дъга на врата му.
Той почувства грубо стягане в слабините, знаейки, че не би било нищо друго освен огромно удоволствие и болезнена радост да я люби сега, след горчивата им раздяла.
Да, неописуемо удоволствие да я има сега, да прекара мост през пропастта, която ги разделяше с неми, неразрушими връзки.
Трепет премина през него. Пръстите й го галеха по гърдите, откопчавайки първото копче на врата му.
— Тес… — промърмори той дрезгаво.
Като насън тя откопча първото кръгче от слонова кост, след това се наведе за следващото, знаейки, че не можеше да спре да мисли за това, което правеше. Това беше хазарт, който не почиваше на нищо друго освен на един неуловим спомен.
Хазарт и нещо много по-опасно. Но вече възпламеняването на кръвта й я правеше неспособна да мисли за каквото и да било друго.
НЕ ГО ПРАВИ! — викаше нейния объркан мозък, но нейното тяло я караше да продължава, нашепвайки много по-различна истина. Може би нейното тяло винаги е знаело истината, въпреки че, чрез предателския си разум тя се бореше да го отрече.