Слаби, деликатни пръсти хванаха ръката на Тес.
— Той никога не е знаел, трябва да ми вярвате. Това беше заради моето… моето проклето вмешателство. Аз мислех, че това ще го направи по-силен, по-защитен в идващия конфликт, ако той мислеше, че всичко между вас е свършило. Тогава нищо няма да го разсейва и да го прави уязвим. Затова му казах, че съм ви дала писмото лично и съм видяла как го късате и хвърляте парчетата в лицето ми — очите й се затвориха за момент. — Господ да ми е на помощ, аз мислех, че така беше правилно да постъпя. Как съжалявам оттогава до сега!
Лицето на Тес пребледня. Още един шок след толкова много други.
Пъстрите очи, така близки, сега се отвориха и изучаваха Тес умолително.
— Това променя всичко, не виждате ли? Той се опита да се свърже с вас — да обясни, да планира за бъдещето, което той силно желаеше, вместо всичко, което се случи. Да, моя мила, той ми каза дори за това. Той беше полулуд тази нощ, мисля аз и аз се страхувах, че мога да го успокоя само като ви отстраня от ума му завинаги. Изглежда съм била само глупава, намесваща се стара глупачка — очите на дукесата светеха от сълзите, когато тя притисна писмото към ръката на Тес. — Прочети го за себе си, моя мила. Прочети го сега, тъй като той се нуждае от теб — повече отколкото можеш да си представиш. Той е загубил всичко друго. Може би е близо да загуби и себе си.
Гърдите на Тес се повдигаха и спадаха неравномерно.
ОТВОРИ ГО — настояваше един мек глас. ОТГОВОРЪТ Е ТАМ, ВСИЧКО, НА КОЕТО СИ СЕ НАДЯВАЛА. ПРОЧЕТИ ГО.
Пръстите й се стегнаха върху плика от тънка хартия. Тя погледна надолу и видя нейното име изписано със силен почерк, решителен и твърд като човека, който го беше написал. Почерка на Дейн, болезнено познат.
Една сълза падна върху избелялото мастило, превръщайки го в сиво езерце.
Жестоко съблазнителна, надеждата се възпламени в нея.
С ниско ридание Тес пусна долу писмото и се отдръпна, като от края на Ада, изкушавана повече, отколкото можеше да си помисли, че е възможно.
— Не би могло да има никаква разлика — промълви тя. — Нищо не може да се промени. — Да се надява сега… да чувства отново… — тя прехапа устната си когато я обзе спазъм от съжаление. — Мили Боже, повече не!
Хващайки торбата си, тя се отправи към вратата, всяка стъпка й струваше много, лицето й опънато от напрежение.
— Н-не ме следвайте. Н-не… не правете нищо повече! Вече… е много късно, не виждате ли? За всички нас.
Придвижвайки се сляпо, Тес едва забеляза жената, която стоеше точно отвън в хола.
Толкова близо беше дошла до това да го загуби, мислеше си французойката, наблюдавайки красавицата с кестенява коса да минава през хола.
Тогава смарагдовите очи на Даниел се стесниха.
Но това беше нейния шанс, пуснат в скута й. Тя нямаше да го изпусне както тази глупава, упорита англичанка смяташе да направи.
С мрачно лице тя заби пръстите си като на граблива птица в дланта си докато не се показаха сълзи в очите й. Тогава, докато сребърните капки още блестяха там тя влезе бързо в тихата стая.
— Ваша светлост, простете ми — тя започна бързо с ръка на гърдите си. — Аз не мога да чакам повече. Аз трябва да говоря или да умра… — вопъл трептеше на алените й устни. — Не за мен. Не и дори за вашия племенник. Заради детето идвам при вас да ви моля за помощ. За НАШЕТО дете.
На площадката, където се беше върнала, след като остави бележка за Ашли, Тес се вкамени, лицето й стана смъртно бяло при думите на французойката.
Ако тя имаше някакви останали колебания, то тези думи ги оставиха настрана.
Сега не би могло да има връщане назад.
Правоъгълник от светлина се изливаше от кабинета на лорд Ленъкс, когато Тес пристигна с конете си един час по-късно. Тя бързо скочи от кабриолета си и предаде юздите на разтревожения Джем.
— Всичко ще бъде наред, Джем, уверявам те. Лорд Ленъкс ще ме докара по-късно. — Пръстите й трепереха от двойния ефект на вълнението и изтощението, но Тес се радваше да чуе, че нейната несигурност не пролича в гласа й. — Върни се в Ейнджъл сега.
— Добре, мис Тес — той се намръщи още повече. — Ако сте сигурна, въпреки че не смея да си помисля какво ще каже господин Хобхауз когато…
— ВЪРВИ, Джем — този път това беше заповед.
Поклащайки глава, младежа се качи обратно на кабриолета и пришпори конете напред. Минута по-късно те завиха надолу по дългата, обградена с дървета улица, копитата им вдигаха призрачни вълни от мъгла, докато изчезваха в нощта.
Във внезапното мълчание, което настъпи след тяхното тръгване Тес изпита неистово желание да извика момчето обратно. Но беше твърде късно да променя решението си, знаеше тя. Със стиснати устни се изкачи по широките мраморни стълби и почука бързо.