Слуга със спящи очи се появи след няколко минути, изглеждащ очевидно недоволен от това късно посещение.
— Аз съм тук, за да видя Лорд Ленъкс — заяви Тес повелително, добре давайки си сметка колко странно изглежда нейното присъствие в такъв час.
Повдигайки гъстите си вежди слугата я огледа от горе до долу, от разпиляната й коса и прашно наметало до износената чанта, която стоеше до нея на стъпалата. Очите му бяха подигравателни.
— И за кой да съобщя, ако обичате? Ако приемем, разбира се, че негово превъзходителство си е в къщи, което аз не съм потвърдил.
Тес повдигна брадичката си по-високо, но тя потъна в нови съмнения. Какво ще стане, ако лорда не си беше в къщи? Какво ако той беше с компания?
Трябваше да бъде тази нощ! Ако тя не го направи сега, Тес знаеше, че никога отново няма да събере сили, за да го извърши.
Слугата не се помръдваше, отказвайки да го направи, докато не знае името.
— Мис Лейтън — отговори Тес студено. — Възнамерявате ли да ме държите да чакам тук цялата нощ? — попита тя.
Тъмните очи проблеснаха. Почти потайно, помисли си Тес, когато мъжът се обърна и я въведе вътре. Без да каже нито дума той я заведе до малка стая без прозорци, след това я остави, затваряйки внимателно вратата зад себе си. Но стъпките му, даде си тя сметка, се движеха в обратната посока на кабинета на лорд Ленъкс. Тъй като беше идвала тук за някои срещи или парти за танци, Тес беше запозната със стаите на този етаж.
Странен пламък от облекчение я стопли при мисълта, че тя можеше да отложи въпросите и това е което я накара да отвори сама вратата и да отиде да търси лорд Ленъкс.
Тъй като тя ставаше все по-слаба, Тес знаеше това. Бързо, преди да е променила мнението си тя тръгна надолу по тихия коридор.
Тя намери посоката лесно. Твърде лесно. Твърде скоро.
Тя повдигна слабия си бял юмрук, за да почука, студена топка на съжаление се стегна в нея, притискайки сърцето й болезнено. Продължавай, тя си каза рязко, очите й пълни с болка.
Далече надолу по коридора тя чу шум от приближаващи се стъпки.
Пръстите й хванаха студеното метално резе. Усмихвайки се насила тя отвори вратата на кабинета, с готово извинение на езика си.
С една странна яснота Тес забеляза елегантната мебелировка на стаята и мъжа седнал пред едно изключително красиво гравирано бюро от розово дърво, с писалка в ръка и няколко тънки хартии и пликове пред него. Той тъкмо слагаше червен печат на един от пликовете, използвайки пръстена си, за да запечата топлия восък.
Изведнъж лорд Ленъкс се обърна, русите му вежди издигнати рязко нагоре. Странно, помисли си Тес, но тя никога преди не беше забелязала колко светла беше косата му.
— Моля да ме извините, милорд, за това, че ви се натрапвам толкова късно вечерта.
Зелените очи се стоплиха.
— Мис Лейтън? — каза той, като че ли не вярваше, че видението пред него беше действително.
— Това е — каза Тес, като се надяваше, че е най-веселият й тон. Изведнъж чувствайки настойчивия му поглед тя прокара пръсти по библиотеката до вратата. — По някакъв начин сте променили стаята. Нови завеси, може би?
— Нови столове — бавно лорда сложи плика на бюрото си и стана грациозно на крака. — Ново бюро. Нови тапети. Но по някакъв начин — промърмори той, движейки се из стаята, — аз не мога да повярвам, че сте дошли в този късен час, за да разговаряме за моята мебелировка.
Гърлото й се стегна, като че ли топка застана в него. КАЖИ МУ, твърд глас настояваше. СЕГА, БЕЗ ДА ОТЛАГАШ!
Тя преглътна.
— Драга, имаш ли намерение да ми кажеш защо си дошла или аз трябва да гадая? — той протегна ръка към ръцете й, хващайки нежно китките й докато изучаваше лицето й.
Тес подскочи нервно, тъй като студения метал от пръстена му докосна кожата й. СЪВЗЕМИ СЕ, мислеше си тя.
Пръстите на лорд Ленъкс се стегнаха леко.
— Да, мила моя? — попита той меко.
Сърцето й започна да бие силно.
— Аз… аз… — Тес прочисти гърлото си. — За да ви видя, милорд. Това е, за да дам вашия отговор — най-накрая успя да каже тя.
Блясък на изненада премина през очите на Ленъкс.
— Не бих искал да има недоразумение, мила моя Тес. Тогава значи ли това, че аз ще бъда най-щастливия човек?
Имаше ли някаква формалност в тона му? Тес се чудеше смътно. Няма значение. Това беше част от невъзможните случки от тази нощ. Утре всичко ще бъде отново нормално. Да, утре…
Русите вежди се повдигнаха леко.
Тес се изчерви, давайки си сметка, че той все още чака нейния отговор.
— Да, искам да кажа, моя отговор е да. Аз ще се омъжа за вас, милорд.