— Животът с теб щеше да бъде интересен, мила моя — каза Ленъкс меко. — Аз почти съжалявам, че трябва да си откажа това удоволствие. Що се касае до експериментите, също трябва да откажа. Времето напредва и аз имам… инвестиции, да ги наречем… да защитавам — обувките му проскърцаха към нея. — Дай ми го — изръмжа той.
— Мисля, че няма! — сърцето на Тес биеше лудо в гърдите й. За Бога, къде беше Дейн? Защо той не й помагаше? Те имаха толкова малко останало време.
Тес застана неподвижно, чувайки лек шум. Беше ли това далечния тропот на конски копита? Томас, може би или Хобхауз?
— В този случай твоя приятел виконта ще отиде през ръба — по-скоро, отколкото бях планирал.
По дяволите! Изруга наум Тес. Този престъпник държеше всичките карти и той го знаеше. Но защо Рейвънхърст още мълчеше? Беше ли раната му по-тежка, отколкото тя си представяше?
Навън в тъмнината тропота стана по-силен, появи се ездач.
Гърлото на Тес пресъхна. Нямаше никакъв избор.
— Много добре. Остави го тук и аз ще ти подам оръжието. След това можеш да правиш каквото искаш с мен. За времето когато той ще може да се освободи ти и твоя скъпоценен златен товар ще бъдете надалече от тук.
Ленъкс се засмя тихо.
— Много хладнокръвно, мила моя. Винаги съм се възхищавал на жена, която знае как да изиграе лоша ръка, дори когато знае, че е безнадеждно. Сега дай ми пистолета и тогава ще разискваме съдбата на Рейвънхърст.
Тес поклати глава и се засмя.
— Трябва да ме смяташ за голяма глупачка, за да искаш такова нещо от мен. Без този пистолет аз съм безсилна.
Мълчаливо Ленъкс се приближи.
— Дори с този толкова много споменаван пистолет, който ще трябва тепърва да видя, ти си все още безсилна, мила моя. Тъй като един знак от мен и Рансли ще хвърли виконта през тази порутена стена — странно напрежение се прокрадна в гласа на Ленъкс. — За Бога, ти наистина го обичаш, нали? Толкова много, че би се отказала от всичко заради него?
— Това не е твоя работа, мисля аз — каза Тес открито. — Любовта е чувство, което едва ли можеш да разбереш. Аз виждам това сега. За мое най-голямо съжаление, откритието идва твърде късно.
Ленъкс издаде сух звук.
— Не укорявай за това себе си, мила моя Тес. Моите действия бяха много добри и бяха свързани с много по-достъпни същества от теб — ботушите му се придвижиха по-наблизо, разпилявайки малките камъчета между тях.
— Стой там — изсъска Тес. — Предупреждавам те, аз ще стрелям. Аз не виждам, но слуха ми е много остър.
— А аз започвам да се отегчавам от този маскарад.
Тес почувства малки капчици пот по кожата си под дебелата превръзка на очите.
— Би ли искал да рискуваш живота си в такъв хазарт?
— Вярвам, че да.
Кон изцвили някъде надолу по склона към голямата къща. Надеждата се промъкна в сърцето на Тес.
— Много добре. Тъй като не ми оставяш никакъв избор…
Изведнъж, с приглушено ръмжене, Рейвънхърст експлодира от стената, където Рансли го държеше. С рязък удар в незащитения стомах на неговия пазач Рейвънхърст се освободи и се извърна към Ленъкс.
След това не последва нищо, освен мълчание.
С побеляло лице Тес се напрегна, за да чуе най-малкия шум от движение. Той дойде минута по-късно, два чифта крака хрущяха по покритата с камъни повърхност в центъра на покрива.
Смътно тя чу вятъра да свири някъде над хълмовете. Някъде бухал изкрещя, късо и пронизително.
Сега не се чуваха удари на копита, даде си сметка тя, беше се възцарила тишина.
Тя диво се извиваше във въжетата, които я държаха пленница, въртейки се и опитвайки се да достигне превръзката на очите си. Но ръцете й останаха вързани, възлите така стегнати и неподдаващи се както преди. С къси, внимателни стъпки тя се движеше покрай стената, с гръб към студената стена, проправяйки си път към стъпалата.
Само ако можеше да стигне до Томас…
Зад нея ботушите скърцаха върху камъчетата, движейки се бавно в кръг. Никой от мъжете не говореше, погълнат от тази последна борба на живот и смърт.
Тес пресметна, че почти е стигнала стъпалата.
— Томас? — промълви тя.
Една ръка обхвана леко раменете й и след това я извърна.
— Благодаря на Бога — пое си въздух тя, облягайки се на това ниско, силно тяло.
Рамене твърде широки за Томас? Твърде здрави пръсти?
Тя почувства на врата си топъл, влажен дъх.
— Той добре ти го направи, нали, този Томас? Аз ще бъда още по-добър, красавице. Не се тревожи за това.
Вопъл се откъсна от гърлото на Тес, когато тези къси пръсти хванаха врата й. Мили Боже, това беше Еймъз Хоукинс, който я държеше — и Хоукинс беше един от хората на Орела!