Хоукинс изръмжа ниско, дълбоко в гърлото си.
— Не и този път, копеле! Този път аз ще я имам, по дяволите!
Изведнъж Тес беше отблъсната диво към другия край на покрива и силата на удара разхлаби въжетата на китките й.
— Махай се, глупак!
В нощното мълчание звуците от тяхната битка се чуваха с учудваща сила. Изръмжавани псувни и диво грухтене ехтеше над разрушения покрив.
Със силно биещо сърце, Тес се сви, за да се предпази от отхвърчащите камъни. Твърде късно, си казваше тя наум. Винаги е било твърде късно.
Някъде наляво от нея битката продължаваше, но сега резултата не представляваше никакъв интерес за Тес. Като усойна мъгла болката проникваше в ума й, ледени пръсти извиваха сърцето й. Нищо не й оставаше сега — тя беше загубила двама мъже в тялото на един.
ОЩЕ НЕ Е ЗАЛЯЗЛА ЛУНАТА, МОМИЧЕ. НЕ СИ ЛИ СПОМНЯШ МОЕТО ОБЕЩАНИЕ КЪМ ТЕБ?
С разпръснати мисли. Тес извиваше ръцете си, освобождавайки се от възлите и махайки изцяло въжето. Тя би трябвало да чувства болка, но сега не чувстваше въобще нищо, само ужасна, задавяща празнота.
Тромаво пръстите й се справиха с плата, завързан на очите й.
О, ДЖАК, АКО САМО ЗНАЕХ ПО-РАНО. АКО САМО… АКО САМО…
Високо над главата й идваше шепота на въздушните течения. Тес чу слаб шум от покрива. Бухалът си търси плячка, помисли си тя смътно.
Големите криле се вдигаха и падаха, сега шумът беше по-ясен.
Пронизителен птичи писък се чу над главата й, последван от изплашения вик на Ленъкс и грубата псувня на Хоукинс.
Тес замръзна виждайки бранещите се повдигнати ръце, ударите на тъмните крила. Секунда по-късно целия подронен край на парапета поддаде, избухвайки в облак от сива прах, погребвайки двамата слисани мъже под тон от гранит.
СВЪРШИ СЕ, помисли си Тес.
Парчета чакъл се впиваха в краката й и китките й я боляха, където въжетата на Ленъкс бяха обелили нежната й кожа, но тя не чувстваше нищо от това.
Нейното единствено истинско усещане беше за ужасна, изпразваща празнота, като че ли някой беше издълбал дупка дълбоко вътре в нея и съдържанието на тялото й бавно се изливаше навън върху студения, твърд камък.
Да, беше свършило, но истината беше, че едва сега започваше. Сега времето се простираше пред нея, един безкраен, опустошителен поток от оловни дни и терзаещи нощи.
МИНУТИ. СЕКУНДИ. ЧАСОВЕ. Задавяйки я в голяма черна приливна вълна от време.
Поне преди тя имаше възможност да се успокоява с мисълта за Андре, да преследва различни мечти на далечния край на хоризонта. Сега дори слабия комфорт на това видение й беше отказано…
С очи пусти от болка. Тес се облегна на останалите камъни до дупката на парапета, напълно мъртва отвътре. Над главата й Максимилиан кръжеше, след това дойде да седне на стената до нея, тихо свиркайки.
Далече на изток тя видя над черната спирала на Рай, че небето беше започнало да просветлява, зацапано със сиво, което скоро ще се превърне в ивици розово и синьо. Слънцето ще се покаже зад блатото, водейки след себе си още един ден при вечната смяна на тъмнината със светлина.
Но засега оловните сенки оставаха, акрите земя на Феърли скрити под призрачните валма от мъгла, които се въртяха около живия плет и дърветата до тъмните камъни на манастира.
Така пронизващи и вцепеняващи като болката в сърцето на Тес.
Как щеше сега тя да продължи да живее, питаше се Тес, когато всичко за което мислеше беше Дейн? Когато нейните мисли крещяха да бъде с него, дори в смъртта?
На върха на разрушената стена Максимилиан размахваше крила, свирейки тихо, наслаждавайки се на играта на вятъра в перата му. Бавно Тес прокара пръсти по гърдите му, галейки го. Това, което правеше беше недостатъчно. В края на краищата птицата беше спасила живота й.
Или това беше Джак, мислеше си тя, спомняйки си странните думи, които бяха преминали през ума й.
Но това беше чисто въображение, разбира се.
Мъртвите мъже не говореха. И те сигурно не се качваха по стени.
— Безопасно пристанище преди зазоряване, момиче — изпя Максимилиан.
Не, за нея няма да има никакво безопасно пристанище, си помисли Тес. Но ще има живот и поне ползотворност.
Да, човек започва, предполагаше тя, просто стартирайки. Като сложи първо единия крак, след това другия, отново и отново, докато целия комплекс от удобни навици бъде възстановен.
Студен, влажен въздух от морето лъхна лицето й, разпилявайки кестенявите й къдри около бузите и раменете й. ДЕЙН, ДЕЙН, плачеше душата й. Борейки се да намери равновесие, Тес затвори очите си и вдъхна дълбоко въздух, дори когато се давеше от залялата я вълна на съжаление.
Знаейки, че този път няма да има французин, който да я измъкне от средата на Ламанш от тъмните води на нейната мъка.