— Омаломощена? — промърмори нещо Рейвънхърст на бретонски тихо. — Ако беше още малко „омаломощена“, малката, ти щеше да ме убиеш! Или със шпага или чрез гранитен блок или с кинжала, който ти държеше насочен надолу към моята бедна глава.
Въпреки големите усилия, които положи, Тес откри, че усмивка озарява устните й.
— Такава бедна глава, ти си напълно прав. Извинявам се за кинжала. Но за нищо друго, разбираш ли.
Един чифт замъглени очи се съсредоточиха върху устните й и Тес почувства силата на този човек да я залива с горещи вълни.
— В Бретан ние имаме начин да се оправяме с такива неподатливи жени, ти знаеш ли това?
— Действително, милорд? — усмивката на Тес се разшири. — Ти ме плашиш. Да не би вие, бретонските мъже да използвате камшици или ножове?
— О, нещо много по-лошо — измърмори Рейвънхърст. — И твоето наказание, сърце мое, ще бъде дълго и много агонизиращо, уверявам те. Часове и часове от него — въздъхна той, доближавайки лицето си, за да докосне с устни линията на гърлото й, ръба на високите й скули, меката арка на горната й устна. — Седмици и седмици — кадифения му език се насочи към сенчестия център на устните й, закачайки я, предизвиквайки взаимност. С изключителен контрол той влезе в нея, гореща и влажна и очакваща.
Дълбоко в гърлото си Тес изстена, запалена от една болезнена нужда, нейното тяло топейки се под него като восък, жаден за неговия отпечатък навсякъде.
Дейн обхвана звука с устата си, отговаряйки с негов вопъл, галейки устните й жадно.
— О, аз мога да видя това да продължава с години, жено. И ти ще ме намериш определено изобретателен в моите методи, предупреждавам те.
Треперейки, Тес се предаде на неговите сексуални изисквания, съблазнена от разгорещени образи.
За двама мъже. Всеки един от тях буен и горд, всеки измъчен по свой начин.
НО ТОВА СА РАНИ, КОИТО СМЯТАМ ДА ИЗЛЕКУВАМ, МОЯ ЛЮБОВ, закле се тя мълчаливо. Секунда по-късно дори тази мисъл изчезна, когато тя беше отнесена от вихъра на желанието, което той предизвика.
Когато първите розови пръсти на зората се показаха над покривите на Рай скоро след това, огрявайки надолу този спокоен кът от Англия, имаше двама души, които не обърнаха никакво внимание, твърде заети от зората, която те вече си бяха създали, сигурни в увереността си, че тяхната любов ще посрещне още хиляда такива зори, не, хиляда хиляди от тях.
Над тях Максимилиан пристъпваше сериозно, изглеждайки самодоволен и много умен, минута преди да се зарее над зелените склонове на Феърли, много доволен. Той вече предчувстваше деликатните плодови парченца, които ще получи от Едуар за закуска.
Епилог
Те се ожениха след две седмици в старата църква на върха на „Уочбел Стрийт“ при оглушителния звън на камбаните над блатото в равнините. Беше в разгара на лятото, дърветата облечени в алени цветове, тревата ярко зелена. Въздухът беше кристално чист и синьото небе безоблачно, пътувайки безпрепятствено по целия път до Франция.
Може би стигайки дори до един скалист, обветрен полуостров в Бретан, където висок кораб се поклащаше на котвата си и неговия екипаж зает с кърпенето на платната.
Всички хора харесват добрия скандал; и почти толкова и добрата сватба. Така че не беше изненадващо, че този ден целия Рай дойде при старата църква, за да почете едно събитие, което имаше изгледи да бъде и двете заедно.
Церемонията завърши, младоженската двойка пристъпи навън на слънчевата светлина. Шепотът престана и ръцете замръзнаха, когато двамата се обърнаха да се погледнат един друг.
Косата на младоженката разпиляна като бургундски пламък срещу малките перли, покриващи сатенената й сватбена дреха. Още по-ярък беше любовния поглед, който освети лицето й. Зеленият блясък в очите й спря по средата на думата не една матрона.
В сив облак от крила летяха на юг ветрилоопашатите гълъби.
Но мъжът до ръката на Тес не забелязваше нищо от това, целия му поглед, цялото му същество беше фокусирано към трептящата красавица до него. Изведнъж неговите дълги, мазолести пръсти се стегнаха, като че ли се страхуваха, че той може да я загуби, като че ли се страхуваше от тежестта на толкова много щастие.
Неговата нова жена видя и се усмихна, погалвайки го с нежни пръсти по тъмния кичур коса, който беше паднал над веждите му.
— Моя любов! — промълви нежно, усмихвайки се на огъня, който запалиха нейните думи в нежните му кобалтови очи. — Завинаги, кълна се!
— И аз ти се кълна в същото, сърце мое. Дори и морска битка в Дюнгене не може да ме отдалечи от теб сега — устата му леко се втвърди. — Нито дори най-превъзходния товар от коприни и бренди може да ме убеди да те оставя да се измъкнеш към пясъците на Кемб повече.