Бялото парче плат беше повдигнато и подадено в разтрепераните й пръсти.
— Ако позволите да бъда толкова нахален.
Бавно старата жена се изправи, очите й се съсредоточиха върху високия, рус мъж, който стоеше до нея, широките му рамене бяха обхванати от бутилково зелен жакет, а бричовете му бяха с цвят на въглен.
— Ваша светлост! — неговите остри сини очи огледаха бързо лицето й, без да пропускат нищо.
— Лошо нещо — укора на дукесата остана неизяснен дали се отнасяше за носната й кърпа или за мъжа, който стоеше пред нея. С решително движение тя прибра обратно в чантичката си бялото парче плат. Тогава отдръпна назад глава като изучаваше мъжа пред нея замислено. — Тони Морланд — ти, млад хаймана!
Мъжът пред нея премигна. Само няколко души в Англия си позволяваха да се обръщат към него с такива думи, но дукесата на Кренфорд беше една от тях.
Тя знаеше това.
Усмивка освети чертите на лицето на старата жена.
— Не мисля, че сме се виждали от тази тъмна афера при лейди Херъуд миналата година. Ужасна сбирщина от хора. Но моя племенник не ми каза, че вие идвате — нейният тон даде да се разбере, че Морланд трябваше да й се представи веднага след пристигането си.
— Аз пристигнах снощи, боя се — Тони се изкашля леко. — Спешни дела, разбирате ли?
Старата жена каза:
— Дойдохте за последната вечер за довиждане, нали? Добро бургундско и лоши жени, по всяка вероятност — тя се опита да изглежда строга, но не й се отдаде и завърши като изглеждаше стара и много деликатна кръстница от приказките.
Морланд се усмихна, след това се обърна, за да хвърли замислен поглед на новата виконтеса.
— Аз мисля, че Рейвънхърст си е намерил жената, която му трябва. Що се отнася до отпразнуването, то не беше нещо повече от една бутилка бренди и малко пури — усмивката му се разшири. — Бъдете доволна, че не бяхте там, ваша светлост. Лош навик, уверявам ви.
— Кой навик, жените, тютюна или брендито? — отвърна бързо в отговор дукесата. Веждите й се повдигнаха изведнъж. — И когато говорим за лоши навици, не бяхте ли погълнати твърде много от фарото в лейди Херъуд?
— Всъщност беше пикет. И мястото беше при лорд Лемингтън.
Дукесата махна небрежно с ръка.
— Почти същото, ти спечели доста пари от мен тази нощ, мое момче.
— Триста шейсет и една лири — промърмори Морланд.
— Значи имаш глава за картите, нали? И за други неща също, ако не греша — умните й очи изучаваха Морланд за момент. Защо момчето не се беше оженило досега? — чудеше се дукесата. — Тези неща с дълги крака и голямо количество руси къдри. Продължаваш ли да играеш и днес?
Изражението на лицето на Морланд беше самата невинност.
— За кои? Жените или картите?
— За картите, ти нахален млад празноглавецо.
— Бих могъл да си помисля за една игра, ако залозите са каквито трябва, разбира се.
— Надменно хлапе — изведнъж дукесата хвана Морланд за ръката. — Аз нямам нищо по-добро за днес — тя вече крачеше напред с прояснено лице, самочувствието й възстановено. — Аз съм сигурна, че този умен Хобхауз може да ни намери карти и маса за нас.
Морланд изпрати секретна усмивка надолу към побелялата й глава.
— Мисля, че да.
Той беше забелязал болката и самотата й въпреки отчаяните й опити да ги скрие. Наблюдавайки смеещите се младоженци как изчезват зад ъгъла, Морланд си мислеше, че разбира точно чувствата на дукесата.
Чувствата обхванаха продълговатото му лице. След това той повдигна леко рамене и обърна внимателните си очи към дукесата.
— Много добре, ваша светлост, но аз играя, за да спечеля, предупреждавам ви.
— Разбира се, моето момче. Защо някой би играл, освен, за да спечели?
Очите й се стесниха, докато тя проучваше красивото лице на компаньона си, умът й вече зает със своите пресмятания. Да, крайно време беше лорда да се ожени и да си има наследник. Неговият баща беше много нестабилен, но този млад мъж беше направен от по-твърд материал, реши тя.
Да видим, мислеше си тя, най-голямата издънка на Стетфийлд. Красива фигура — на него ще му хареса. Но не, това същество беше безкрайно скучно. Този човек никога не би търпял досадна жена.
Разбира се и несравнимата черноока Амелия Егремон, успеха на настоящия сезон. Много впечатляващо същество и можеше да говори на всякакви теми. Но все пак около нея имаше някаква студенина, която можеше да отблъсне мъжа.
Докато умът й беше щастливо зает с особените изчисления, дукесата на Кренфорд позволи на високия си компаньон да я хване под ръка и да я поведе към „Мърмейд Стрийт“.
Да, това беше чудесен ден за фаро, реши дукесата.