— Сладки небеса, Дейн. Аз… охххххх, моля те?
И там, също в мрачния тунел, героят на Трафалгар с твърдото лице накрая се почувства в къщи със сладкото „Добре дошъл“, за което винаги беше жадувал. Оръдия, предатели и кораби бяха забравени, той мълвеше тъмни любовни думи на бретонски срещу кожата като слонова кост на Тес и откри, че тези тормозещи го спомени си бяха отишли, изгорени от огньовете, които горяха в очите на жена му, когато тя трепереше и се извиваше под него, завличайки ги двамата във вихъра на бурята.
Давещи се в любов.
Благодарейки на Създателя си, че им даде втори шанс.
Часове по-късно когато луната изпращаше сребърни лъчи и се показа зад хоризонта, старият Томас правеше последна обиколка, за да инспектира остатъците от разрушената стена на манастира.
Слугата се вкамени, гъстите му вежди се повдигнаха въпросително. Ето го отново смехът близо до бялата градина.
Той се извъртя с присвити очи. Но той не видя нищо, така както никога не виждаше нищо.
Сваляйки старата си шапка стария човек се почеса раздразнено. Страшни глупости, тези приказки за гласове и светлини.
Това беше само вятърът, въздишайки из горичката, разбира се. Да, не повече от ехото на старите камъни от падащи парчета чакъл.
С повдигане на рамене Томас тръгна надолу по хълма към къщата си.
Странно място е това, си помисли той за хиляден път. Поне младата господарка беше женена сега и нейния морски капитан няма да й остави много време да се скита тук в сенките. Да, сватба, която трябваше да стане отдавна, мислеше си стария слуга, усмивка осветявайки набръчканото му лице.
С очи, заети да търсят фенера на прозореца си, Томас не видя блещукащата светлина, която се издигаше над върха на хълма.
— Падриж и екипажа на „Свобода“ ти изпращат това, заедно със съжаленията си, че не са могли да присъстват на церемонията. Тя би била твърде опасна дори за такива мошеници като тях.
Луната се движеше през море от облаци, когато Тес и Дейн прекосяваха залените поля под разрушената стена на манастира, ръка за ръка, с лекия галещ летен вятър по лицата им.
С повдигнати вежди Тес взе кожената кутия, която Дейн й подаваше. Вътре, положена в гнездо от алено кадифе тя видя сложена висулка на тежка сребърна верига.
— „Qui voit Droix sa joie“ — четеше Дейн. — „Който види острова Гроа вижда собствената си радост.“ Дори триковете на Даниел не могат да ни отнемат това — очите му се присвиха изведнъж. — Леля ми каза за тези нейни измислици. Просто още една лъжа в големия й арсенал на лъжи. Ти знаеш това, нали, мое сърце?
Тес се усмихна на Дейн.
— Дукесата ми каза нещо подобно, въпреки, че й беше дяволски трудно. Вярвам, че това е било първия път в живота й, когато тя се е почувствала със завързан език.
Устните на Дейн се извиха от смях.
— Бих искал да съм бил там, за да чуя.
— Нахално младо кученце — скара се Тес, имитирайки тона на дукесата съвсем точно.
— Каква радост ми носиш, малката — каза дрезгаво съпругът й, като повдигна внимателно блестящата коса на Тес и постави сребърното колие около врата й. — И тези, също, са твои — каза той нежно, притискайки двете костенуркови игли за коса в нежната длан на жена си. — Боя се, че трябваше да поправя тази, която изтърва в спалнята ми. Изглежда ти си щедра с подаръците си, моя любов — ти остави своя символ на двама мъже — очите му потъмняха. — И двамата ти предложиха в отговор сърцата си — пръстите му се стегнаха, обхващайки ръката й. — Те и двамата съм аз, боя се, Тес. В морето аз съм жизнен и щастлив, твърде често ставам неспокоен на сушата. Да, боя се, че на брега, аз съм чудовище, сърце мое. И скоро Адмиралтейството ще почука отново с някоя спешна задача или може би с нова команда. Ще бъде ли твърде много, ако те помоля да се присъединиш към мен?
Пръстите на Тес очертаха деликатните контури на иглите за коса.
— Аз утре ще продам Феърли и ще те последвам на борда на „Свобода“, моя любов — тя не се поколеба, въпреки че сърцето й леко потрепери при мисълта да се откаже от тези стари развалини.
Но Тес не се нуждаеше от камъни — тя знаеше това сега.
— Предполагам, че твоят екипаж трябва да свикне с жена, която да ги безпокои между въжетата и платната.
Дейн изучаваше лицето й, все още неубеден.
— Нека просто да кажем — добави Тес, очите й блестяха лукаво, — че животът с Андре льо Брикс ще има, ъъъ, своите компенсации.
Един нежен пръст се спря в тъмния кичур коса на врата на Дейн.
— Много приятна компенсация.
Съпругът й изръмжа дълбоко в гърлото си, очите му станаха замъглени.
— Ти ме правиш безкрайно щастлив, gwellan-karet. И аз смятам да те задържа, всеки ден от нашия живот.